“Ужас” ПРЕЗ ОЧИТЕ НА Васил Велчев…

Nov 29

От чудовищното към чудесата

 

Едва ли в момента може да има по-голяма чест и предизвикателство за един преводач на фантастика от това да превежда Дан Симънс, и то не коя и да е негова книга, а именно „Ужас”.

Преди почти двайсет и пет години Дан Симънс смая света на фантастиката с романа си „Хиперион” – книга, която привидно изглежда като позиционирана в изживяващия по онова време втора младост поджанр на спейсоперата, но в същото време е и един истински постмодерен роман, с полифония на разказващите гласове и на визиите за бъдещето на човечеството, с множество интертекстуални връзки с произведения от литературната класика и игра с тях, с дискусии със значими съвременни философски теории, с вплетени в тъканта на повествованието притчи и алегории, а и с богата палитра от новаторски чисто фантастични идеи, базирани на нови за времето си научни концепции в областта на физиката, информационните технологии и биотехнологиите. Този роман получи най-авторитетната награда за фантастика „Хюго” и издигна научната фантастика на едно ново ниво – „Хиперион” е по-близо от която и да е друга фантастика от последните трийсет години до голямата литература.

Въпреки че книгата имаше успешни продължения (особено „Падането на Хиперион”), а след нея се появи друга поредица („Илион” и „Олимп”), съпоставима по богатство на идеите и размах с „Хиперион”, трябваше да минат почти двайсет години, за да се роди ново произведение на Дан Симънс, достойно за величината на таланта му, което да затвърди статуса му на гений.

Романите, които са обречени да станат култови, трудно се вместват в рамките на определен жанр. В „Ужас” има и хорър, и криптоистория, и митологично фентъзи, и мистика, и вълнуващо историческо-приключенско повествование, и нещо от атмосферата на големите морски романи на Джоузеф Конрад и Херман Мелвил и на „северните” произведения на Джек Лондон.

В центъра на повествованието стои една от най-загадъчните и пленяващи въображението морски експедиции – изчезналата полярна експедиция на сър Джон Франклин от 1845-1847 г., довела до едно от най-мащабните издирвания в човешката история, което продължава десетки години, и  възпята в голям брой произведения на изкуството. Освен че извършва огромна изследователска дейност и успява да предаде изключително реалистично борбата за оцеляване на моряците от корабите „Еребус” и „Ужас”, Дан Симънс отива още по-далеч и предлага своя, фантастична версия за гибелта на експедицията. За да направи това, той ни въвежда в загадъчния свят и в поетичната митология на инуитите.

„Инуит” е терминът, с който повечето ескимоси определят расовата си принадлежност – означава „истински човек”. Докато думата „ескимос”, чиято етимология не е много ясна, вероятно идва от езиците на индианските племена в Северна Канада и означава „човек, който яде сурово месо”. Повечето инуити я смятат за обидна. Разбира се, във времената, в които политическата коректност още не е съществувала и народът на инуитите още не е бил добре познат, западната цивилизация ги е наричала просто „ескимоси” – и именно като такива са намерили място и в книгата на Симънс. Авторът говори със симпатия за народа на инуитите – много впечатляващи са сцените, показващи изумителната практичност и изобретателност на местните жители, способността им да направят от нищо нещо. Бедствието, сполетяло експедицията, може да се разглежда и като отчаян опит на полярния север да се защити – та нали идването на белите хора фигурира в инуитската митология и не предвещава нищо добро. Така романът получава и своята екологична и хуманистична съставка, а Дан Симънс се превръща в един от най-големите посланици на инуитската идентичност и инуитския мироглед в световната литература.

Разбира се, „Ужас” е роман и за нашата, западната цивилизация. В текста присъстват характерните за творчеството на Симънс литературни и културни препратки – тук е епиграфът от „Моби Дик” на Херман Мелвил, който ще маркира ключовата за цялото произведение дума „ужас” (която после ще срещнем в най-различни смисли – и като името на по-детайлно застъпения в повествованието кораб, и като названието на съдбовен за експедицията лагер на сушата, и като прякор на местната инкарнация на един друг симънсов герой, Шрайка, и просто като преобладаващото чувство на героите на романа). Тук е и Едгар Алън По, чиито разказ „Маската на алената смърт” вдъхновява Венецианския карнавал, едва не довел до гибелта на експедицията. Тук са Библията и „Книгата на общите молитви”, тук е Шекспир и най-сетне, тук е и заемащият особена роля в повествованието Томас Хобс със своя „Левиатан”. Задочно се срещаме с някои от най-значимите личности на епохата, като Чарлз Дарвин и Чарлс Дикенс (когото Симънс ще превърне в главен герой на следващия си голям роман, „Drood”). Чрез един изумителен сюжетен ход Симънс успява да превърне „Ужас” и в хроника на бъдещите експедиции, които ще бъдат изпратени в търсене на „Еребус” и „Ужас”.

Но „Ужас” е преди всичко роман за човека, поставен на границата на оцеляването. За това как неимоверно тежката, отчаяна и безмилостно натуралистично описана битка със силите на природата кара едни да се пречистят и да измъкнат на повърхността най-доброто от себе си, а оставя други да бъдат победени от демоните си. И може би адът е не мястото, в което попада белият човек, а онова, което носи със себе си – не случайно дори Туунбак, страховитото инуитско полубожество, тръгнало на лов за души, се отвращава от онова, което вижда в главния злодей на романа. Въпреки касапницата, на която са подложени двата екипажа от бялото чудовище от ледовете, тя не оказва решително влияние върху съдбата на експедицията – така Дан Симънс постига впечатляващ синтез между фантастика и чувство за реализъм. По този начин чудовището може да се разглежда и като въплъщение на суровия арктически свят, който героите дръзват да щурмуват, без да са готови за това – и в логистичен, и в морален смисъл.

Хронотопът на романа е наглед изключително усложнен (впрочем „Ужас” е едно от малкото произведения в световната фантастика, при което употребата на този термин има своята дълбока логика), но когато вникне в случващото се, читателят разбира, че нещата са много прости – всичко друго е минало, „тук” и „сега” е единствено пространството, в което главният герой ще измине мъчителния път на пречистването, ще стане „„скъпоценност в морето” (по Шекспир) и ще намери своето място под слънцето (или под безслънцието, в зависимост от сезона). Привидно в романа присъства сблъсъкът между рационалния западен мироглед и ирационалното, при който последното побеждава, но нали всъщност това, с което се сблъсква Крозиър, е нещо реално, което той може да види, докосне и осмисли благодарение на своя опит? Осъзнал, че животът е „нещастен, противен, скотски и кратък” (по Хобс), но „не е задължително и да е самотен” (по Крозиър) и намерил своя начин да не е сам, Талириктуг загърбва познатия му досега свят, в който го чакат само беди и разочарования, и пристъпва в белотата на един свят на жесток студ и недоимък, но и на неподозирани чудеса.

 

 

Leave a Reply


five + 6 =