“Бледа синя точица” ПРЕЗ ОЧИТЕ НА Милена Боринова…

Nov 05

Бледата синя точица двайсет години по-късно

 

Към края на двайсети век Карл Сейгън написа „Бледа синя точица: Поглед към космическото бъдеще на човека”. Две години по-късно той се сбогува с нас завинаги, а тази книга се оказа неговият завет към човечеството – заветът на цял един живот, изживян с трепетна и неутолима любознателност към чудесата на Космоса, едно от които е самият човек.

Днес, когато тази книга излиза най-сетне и на български език, от написването ѝ са изминали две десетилетия. И въпреки това може би именно днес тя е поразително актуална, посланията ѝ са добили особена яркост и изразителност, а най-изумителното е, че толкова много години по-късно са се променили… толкова малко неща. Е, да, вярно е, че най-сетне изпратихме мисия до Плутон, макар че междувременно той беше разжалван и изключен от списъка на планетите. Толкова загадъчният и магнетичен Титан беше изследван от космическия апарат Касини, който откри на повърхността му реки и езера от течен метан и етан, а изпратената от него сонда Хюйгенс осъществи първото ни кацане върху космическо тяло от външната част на Слънчевата система. Космическата станция Мир вече не кръстосва нощното ни небе, но на нейно място сега търсим ярката светлинка на Международната космическа станция, телевизионните предавания от която се превърнаха в най-гледаното „реалити шоу” за останалите на Земята космически ентусиасти. Двайсет години по-късно човечеството започна и подготовка по изпращането на първите хора на Марс и докато тук долу вече се набират доброволци, там горе марсоходът Кюриосити изследва повърхността на Червената планета и открива нови доказателства за някогашно изобилие от вода. Междувременно космическите кораби Вояджър прекосиха хелиопаузата и се отправиха към дълбините на космоса, а на Земята най-сетне бе открит Хигс бозонът.

Какво друго постигна човечеството за тези двайсет години… Освен че успяхме да заринем родната си планета с боклук, плод на пагубна и чудовищна в размаха си консуматорска страст, съумяхме да осеем с космически отпадъци и околоземното пространство до степен, че вече се налага да използваме космически „чистачи”, първият от които вероятно ще бъде изпратен в орбита през 2018 г. Двайсет години по-късно продължаваме да нехаем по отношение на една от най-големите и неизбежни заплахи от космоса – сблъсъка с астероиди. И докато по времето на Сейгън преминаването на астероид на разстояние, двойно по-голямо от разстоянието между Земята и Луната, се считаше за твърде близко и будеше основателна тревога, сега такова преминаване на половината разстояние от това между Земята и Луната поражда единствено слабо медийно оживление.

Също толкова нормално се приема и падането на собствените ни камъни върху главите ни – сателити и други космически съоръжения, малки и големи, които очевидно сме се научили да изстрелваме в космоса, но не и да връщаме безопасно на Земята. Изглежда, че след падането на космическата станция Мир в Тихия океан, вече сме решили, че всичко ще ни се размине. Може би именно поради измамното ни чувство за неуязвимост, двайсет години по-късно човечеството продължава да стои на ръба на самоунищожението. Ако се е променило нещо, то е, че вече доста повече нации са способни да ни тласнат от този ръб. И докато Сейгън вижда оттласкването ни нагоре в космоса, сега е много по-вероятно то да бъде надолу в пропастта.

Ако преди двайсет години Карл Сейгън е смятал, че живеем в критичен момент, когато единственият шанс за оцеляване на човека е осигуряване на бъдеще в космоса, то какво ли би казал сега, когато вече сме успели да изгорим, изядем, замърсим необратимо и унищожим почти всички блага, които е в състояние да ни предложи Земята, но вместо да впрегнем сили във възстановяване на нанесените поражения и развитие на нови технологии, които да позволят безопасното придвижване на хора в космоса, едни се уповават на нови и стари божества, езотерични вселенски сили и милозливи извънземни, които да дойдат и да ни избавят от самите нас, докато в същото време други хабят енергията и дарбите си в безмилостни тайни и явни войни за контрол над една мъничка прашинка от необятната Вселена.

Дълбоката проницателност и изключителната далновидност, с които е написана тази книга, са така поразителни, че човек трудно би могъл да остане равнодушен и безучастен пред неизтляващата сила на това послание. Но ако има нещо по-заразително и дълбоко затрогващо от обичта, струящата от всяка дума на един учен, към тази бледа синя точица, то е непоколебимата му вяра в потенциала на нейните обитатели – тези пораснали, но непомъдрели деца на Космоса, чието минало помни неизразимо срамни падения, но и славни висини в областта на науката, изкуството, морала и човечността. Защото Карл Сейгън, който зарази с ентусиазма си милиони хора по целия свят и предначерта пътя на мнозина, ще остане в историята и паметта ни не само като автор, учен и популяризатор на науката, но и като един от най-големите филантропи, които човечеството ще помни… докато го има.

 

Leave a Reply


5 × three =