Шедьовърът “Момчешки живот” на Робърт Маккамън скоро и на български език!

Jul 29

22 години. Толкова време продължи чакането една от най-великите книги за млади, родееща се с “Вино от глухарчета” на Рей Бредбъри, да излезе на български език. Очакването е на път да приключи – в края на август издателство “Изток-Запад” ще представи “Момчешки живот” на Робърт Маккамън във великолепния превод на Елена Павлова (която се справя блестящо с втора “висока топка” след “Слепоглед” на Питър Уотс). За “Момчешки живот” казват, че е нещо средно между вълшебството на световете на Бредбъри и мрачната омая на Стивън Кинг – а ние смятаме, че тя е книга, която всеки млад по душа човек – без значение годините – ще заобича.

Вижте с какво стихотворение започва книгата, както и предговора към изданието на книгата от 2008 г., а скоро ще ви представим и корицата!

Като млади стихии търчахме в захлас

там, дето ангелите плахо слагат крак

и демоните се разбягваха пред нас

на лесовете гъсти в тайнствения мрак.

От Кока-кола на бутилки през дъна

Далекогледаха ни хоризонтите далечни.

Не бяха цапани от гуми на кола

Магичните ни светове от детска вечност.

По-малки братя с кучетата си ний бяхме,

Преправяхме в ракети към звездите колелата.

Из космоса през ден напред-назад летяхме,

До Марс за пикник и – обратно към Земята.

Люлеехме се по лианите с Тарзан,

Въртяхме ловко шпагата на Зоро.

Бонд редом с нас бе кротък малчуган,

сам Херкулес би паднал от умора.

И Бъдещето бе за нас земя далечна,

Родителите се въздигаха несъстарими,

а времето – разстлана безконечност

от слънчеви мечти осъществими.

Докрай живота ни бе пълен всеки ден

С одрани колене, усмивки и гълчава.

Старчок наднича в огледалото към мен,

но за момчето дума днес ще става.

Предговор към изданието от 2008 г.

Защо написах „Момчешки живот”

 

Оказва се по-лесно да напиша книга, отколкото да пиша за книга, която вече съм завършил.

Доста странно, нали? Предполагам, че става така, понеже за мен веднъж създадената книга е като готова бронзова статуя. Няма какво повече да се добави или извади, всичко в нея е точно както е редно да бъде. Или пък не е. Понеже писателят, ако има късмет, все още не се е превърнал в бронзов паметник и продължава напред, което означава, че научава повече за изкуството да пишеш. Така че понякога е трудно да поглеждаш назад към ранното си творчество, понеже неизбежно откриваш нещо, което би искал да извадиш или пък ти се ще да добавиш, само че статуята не бива да се пипа.

След като вече съм обяснил причините, мога да кажа, че, погледна ли към „Момчешки живот”, всъщност не намирам кой знае каква нужда от промени. Винаги съм вярвал, че при завършването на една книга е чудесно, ако тя представлява поне петдесет процента от онова, на което си се надявал при започването й. За мое изумление на финала на „Момчешки живот” открих, че тя покрива първоначалните ми надежди на около деветдесет процента.

Не пиша и никога не съм писал по предварителен проект. Боравя с тъй наречените от мен „знаменателни сцени” – събития, които се случват в началото, в средата и към края, и които, да се надяваме, ще насочват процеса на писане в правилната посока, но единствения път, когато се опитах да използвам предварително подготвен план, не завърших книгата. Вече знаех всичко, което ще се случи в нея, така че защо трябваше да се мъча да я пиша?

Като цяло просто се опитвам да кажа, че пиша на първо място за самия себе си. Искам да съм свой „първи читател”. Искам да пиша книги, които бих чел с удоволствие, стига да не се стараех толкова да ги сътворя. Разбирате ли ме? Поне за мен всичко това има смисъл и чрез този подход към писането си давам възможност да очаквам с нетърпение развоя на книгата.

Е, ако в момента държите в ръце това ново издание на „Момчешки живот” и се взирате в този конкретен ред от дрънканиците ми, значи или вече сте чели книгата, или тепърва се готвите да я прочетете за първи път. Стори ми се разумно да споделя с вас защо съм написал тази книга, но първо нека ви кажа отговора на въпроса, който най-често ми задават за нея.

Въпросът е: Автобиография ли е „Момчешки живот”?

Отговорът гласи: Да, а и аз определено се смятам за участник в тази книга, но не съм Кори, главния герой.

С кого най-вече се идентифицирам в „Момчешки живот”? Ще ви разкрия тайната малко по-нататък.

Да се върнем на книгата. Започна се като разказ за убийство в малко южняшко градче и по идея трябваше да включва тайна за втори град, залят от водата и потопен под езерото. Главният герой щеше да бъде шерифът, а… о, Боже, почти заспах както ви го разказвам.

Така че се вгледах много сериозно в двестате страници, които вече бях изписал и реших, че от тях няма да се роди книга. Картината, която те описваха, нямаше да оживее. При това от няколко дни в главата ми се въртеше историята за момче, което иска да бъде писател, и за нещата, които се случват в родното му градче и са повлияли живота му, а аз все отлагах на заден план този сюжет. Да, но ето че разполагах с един южняшки град и със сочно убийство, и си казах… ами добре, нека опитаме да направим книга за момчето.

Започнах да пиша „Момчешки живот” без план, но с много идеи. И внезапно картината се съживи. Не само това, но и от нея заструи буйна жизненост, каквато преди рядко бях изпитвал това по време на работата си. Направо летях през страниците. Не, не искам да кажа, че не е било трудно и че не ми се е налагало да обмислям много и да работя стотици часове, а че „Момчешки живот” наистина се движеше, а аз просто един вид въртях волана, за да го направлявам, или поне така ми се струваше на моменти.

Това е номерът с писането. Номерът. Когато писането не ти иде отръки, никой на Божията земя не може да ти помогне. Нито половинката в живота, нито брат или сестра, нито най-добрият приятел, нито редакторът. Никой. Понеже нама друг, който да разбира книгата по-добре от теб самия. Ако има някакъв проблем, трябва да се занимаваш лично с него – ти и само ти.

И обратното, когато работата ти спори… какво мога да кажа? Че чуваш ангелски псалми? Че в главата ти звучи музиката на сферите или нещо подобно? Че всяко късметче, което извадиш от бисквитка, гласи: „Предстои ти голям успех, ако не оплескаш книгата”?

Всъщност да, нещо такова е. Във всеки случай, когато работата върви добре и ти виждаш как картината оживява, а героите стават истински хора, опознаваш ги и виждаш лицата им, и осъзнаваш, че в определен смисъл твориш Живот, тогава… не мисля, че на света има по-голяма наслада.

Когато завърших „Момчешки живот”, направо бях на седмото небе, така добре смятах, че се е получила. Пратих ръкописа на издателя си с мисълта: „Рик, те ще ти се обадят и ще бъдат толкова възхитени, че ще ти кажат „Рии, не знаехме, че си способен на такова нещо, тази книга е толкова различна и сме толкова развълнувани, а ти си свършил страхотна, страхотна работа!

Чаках и чаках. И след това телефонът звънна.

Рик. Слушай. Ами… знаеш ли… за книгата. Наистина ни харесва и тъй нататък, обаче… нали знаеш… в нея всъщност се разказва за убийство и ти ще объркаш читателите като ги караш да си мислят, че романът е автобиография и… знаеш ли… сигурно трябва да изрежеш всичкото това за града и за хората, и да се съсредоточиш върху убийството.

Съжалявам. Съжаля-авам. Просто… ми май… телефонът нещо не работи добре. Така мисля. Съжалявам.

Когато се посъвзех, върнах обаждането и казах:

- Задръжте така за момент. Утре съм в издателството!

После отидох на летището – аз, жителят на Бирмингам, Алабама, дето всъщност нямах кой знае какво литературно образование, но изпитвах любов към четенето и писането, и имах усещането, че този път – този път! – трябва да се боря за това, в което вярвам. Така отлетях за Ню Йорк, за да се изправя срещу големите литературни акули.

Казах им, че не мога да променя книгата. Че ако настояват за тези промени, аз съм готов да скъсам договора си с тях и че е време да се отърси пепелта от жаравата, в която се бе превърнала кариерата ми.

Големите акули ми цитираха разни факти от бизнеса и цифри от графиката на стената, касаещи лошотиите, сполитащи писателите, които се мъчат да излязат от кутиите си, но след това се съгласиха. Добре, казаха. Твоята книга си е твоя книга. Ако вярваш толкова силно в нея, значи и ние вярваме.

Това беше чудесно. Направо чудесно. Но все пак… знаеш ли, когато някой погледне детето ти и каже: „О, какво е хубавко, много добро и силно. Щом ти си рекъл…” – то част от радостта на сътворението просто изгасва. Част от всичкото онова, което те превръща в писател, просто незабелязано увяхва и окапва като спаружени есенни листа.

„Момчешки живот” не беше написан за детска аудитория, но през годините от първата си публикация насам набра огромна популярност сред по-младите читатели. Не знам какви са точните цифри, но го преподават в гимназиите из страната. Знам, понеже съм посещавал цяла камара и съм изнасял открити уроци по английски в спортни зали и класни стаи. А в един и същи ден получих писмо от шотландски господин към осемдесетте и от момче от Сиатъл, което беше на тринадесет. И двамата ми пишеха колко много са се наслаждавали на книгата. Мисля, че тя вече има световна слава. Да видиш японската корица с изображението на Кори, застанал на ръба на езерото е… ами, просто изумително е.

Непременно трябва да спомена обаче едно конкретно писмо, защото за мен то беше… ами, как мога да опиша усещането?

Преди няколко години една жена ми ми писа с вестта, че възрастният й баща е починал и предсмъртното му желание било да го погребат заедно с любимата му книга.

Бил я чел и препрочитал непрестанно, казваше ми г-жата. Толкова пъти, че вече не представлявала книга. Превърнала се била в негов близък приятел.

Неотдавна посетих книжарница от голяма верига – по случайност, не в моя роден град – и отидох до онзи щанд, дето го наричат „Маса за класики”. На нея се намират романите на Дикенс, Юго, Стайнбек, Твен, Верн, Ъпдайк, Вонегът… на практика всички, които учителите се опитват да накарат учениците си да прочетат и настояват, че те са длъжни да ги прочетат, най-малкото заради бъдещето на света.

И точно там. Там, сред всичките тези книги и всичките тези имена, се намираше „Момчешки живот”.

Моето дете.

Съмнявам се, че някога ще напиша друга книга, на която толкова да й подхожда мястото на този щанд. Бог знае, че възнамерявам да продължа да опитвам. Но имам вече книга на щанда и мисля, че една е напълно достатъчна.

Героят, с който най-близо се идентифицирам в „Момчешки живот”?

Вероятно вече знаете. Това е Върнън, чиято мечта загинала, понеже го пречупила тежеста на графиката на стената. Понеже в онзи нюйоркски кабинет той не успял да се противопостави на акулите. Понеже без бой се върнал у дома в Зефир и затворил очи за света отвъд.

Той се пробуди и все още беше жив.

Винаги съм искал да използвам някъде тази фраза. Това ми се струва подходящото място.

Ако четете „Момчешки живот” за първи път, надявам се да му се насладите. Надявам се да ви отведе до места, които никога не сте знаели, че съществуват… или до места, за чието съществуване може би сте забравили.

Ако това е вторият или третият ви прочит, приветствам ви с добре завърнали се в Зефир. В живота на Кори и в неговия свят. Във вечните летни дни, при славните тайни, потайни местенца и магията, която е във всички нас, но понякога просто се свива и заспива, в очакване най-добрият й приятел да се завърне у дома.

Благодаря ви!

 

Робърт „Рик” МакКамън

29 януари 2008 г.

 

Leave a Reply


− one = 8