Награди за победителите от конкурса за дзен поезия

Jun 28

CIMG1317

   Приключи поредният ни литературен конкурс с най-големите награди в България, организиран от “Изток-Запад”, Институтът за преводна дейност в Корея и сайта “Аз чета”. Снощи на забавна церемония в книжарница “Хеликон-България” си поговорихме за дзен поезия, чухме я как звучи на корейски от великолепната д-р  Со Йонг Ким, хапнахме и пийнахме, а и най-важното – раздадохме на най-заслужите чудесните ни награди – таблет, лаптоп и смартфон, както и много книги от корейски автори.

   Ето и имената на тримата победители, които позират по-горе с наградите си, заобиколени от журито и организаторите, както и спечелилите поощрителни награди. Умоляваме тези, които не можаха да присъстват, да напишат на iztok_zapad@abv.bg адрес и телефон, за да им пратим книгите :)

 

Първа награда – таблет
Мария Рангелова

Втора – лаптоп
Николай Найденов

Трета – смартфон
Мария Николова

Поощрителни:

Ангел Николаев
Мария Пенчева
Валентин Калинов
Jonyka
Даниела Стоянова
Мария Тасева
Лилия Александрова
Руслана Русева

 

     А ето и есето-победител, което заслужено отрди на 20-годишната Мария Рангелова от Пловдив първото място.

СОН, ЗАСЯТ В ЧАША ТОПЪЛ ПЛАНИНСКИ ЧАЙ

На монаха Сеил (1)

Дървото без сянка премествам,

в огъня го засявам.

Пролет е, дъжд не вали,

буйни червени цветя засияват.

Сойо-данг Тенънг (1562-1649)

   Там някъде, където и боговете не се срещат, не оставям сърцето си. В слюдения отблясък на скалата слънцето е олизало всички капки. Изпита е водата на поднебесната и само голямото колело край обед успява да пропълзи и седне за отдих.

    Нито е рано, нито е късно за чай, но гостоприемството го поднася, имитирайки чаша с овал отгоре ми. От кипежа маранята разбутва тюленото перде на въздуха и облаците прибират краищата на дрехите си. Вятърът е свършил работата си още вчера, за да мога да намеря в небесата едно чисто поле и напиша съдбата си.

    Тук съм, но и ме няма едновременно. Нямам сянка, все едно съм част от величествата на земното, но в този миг всичко наоколо губи спомена си. Дори точка не съм, за да поставя край на изречение или мисъл сред нещото. Тяло имам, душа – също, макар без съглашение помежду им.

    Убеждавам се, че не е добра сделката между материята и духа, когато слънцето ме поставя в средата на скута си и се чувствам в пустотата като център на мирозданието. Очите ми са изпити от светлината и в заслепението си не разбирам, че съм седнала под сянка на дърво, рехава като мрежа на паяк.

    Точка не съм, нито врана в мислите на монах, отдаващ се на съзерцание. Изгубена съм за кратко във времето. Парченце слънцезастой под отвесен ъгъл изгрява и приемам перпендикуляра като божество, което дарява щипка безвремие в пазвата до сърцето ми. Нямам минало, нито сегашно. В безкрайността не бързам заникъде в желание да запаметя мига. Дъхът ми е като спасение, а в чашата на небесното потъва твърдостта на дървото. Една лодка тръгва някъде без платно и посока…

   Заради земното си усещане искам да запазя дървото и го посявам в огън, който привлича и носи живот. Ставам център на остров, дарявам с живот околното, без да виждам как сухотата изгаря в елмазени блясъци. Превърнала неподвижното в движение, а движението в покой, се готвя да завоювам и вятъра, и водата. Дъждът е сепнат пред прага на пролетта и бави излизането си, докато се наслаждавам на мига и забравям пространството наоколо.

    Вглъбявам се в празното, което се пилее, докато червени цветя като слънца прииждат първо под краката, а после в мислите ми. Мога да превърна неподвижното в движение, а движението – в покой. Чудесата между небето и земята не стихват. Важни са само очи да ги откриват, да прекрояват пространството, да изумяват и правят логичното – неправилно, а правилното – несвойствено.

    Пролет е. Дъжд не вали. Маранята воюва за връхчетата на скалите. Сините води на небето са чисти, без вълни и трептежи в омая. В тяхната безбрежност всичко се разтваря подобно захар в чая на поднебесната. Билката докосва водата, водата докосва билката и питието на живота допира устните ми. Това е сон, ми казва някой 1. Навярно смисълът на живота ме е навестил в чаша. Щастлива съм с планинския чай след ядене. Премествам в центъра на чашата крехката дървена лъжичка, за да изпия пролетта. Едно слънце изглява. Няма никакви сенки.

   Дъждът завалява от чашата към устните. Насища сетивата ми и се изливам…облак…

1 „Дзен поезия от Корея”, изд. „Изток-Запад”, 2009, стр. 105, автор Чуими-теса Сучо, „На монаха, който ме попита какво е сон”

  • Какво е сон? – ме пита той

  • Смисъла на живота ясно ще ти обясня – отвръщам аз: чаша планински чай след ядене.

Leave a Reply


five + = 14