Винаги ли богаташите оцеляват?

Mar 22

    Представяме ви втори откъс от култовия бестселър на Макс Брукс “Z-та световна война” (виж първия тук). Войната със зомбитата не е като останалите войни – в нея страдат наистина всички, без значение бедни или богати, а понякога човешката алчност и наглост е най-прекият пък към смъртта. Точно глави като тази превръщат книгата на Брукс в явление, в нещо много повече от жанров зомби трилър.  

   И не забравяйте да “харесате” страницата на “Z-та световна война” във “Фейсбук”, където днес обявихме и окончателният вид на корицата!

Бриджтаун, Барбадос, Уест-Индийска федерация

    (Барът на Тревър сякаш олицетворява „Дивите Уест-Индии” или най-малкото „специалната икономическа зона” на остров Барбадос. Това не е място, което повечето хора биха асоциирали с реда и спокойствието на следвоенния карибски живот. Не, барът е създаден със съвсем друга цел. Изолирана с ограда от останалата част на острова и приветстваща една култура на хаотично насилие и разврат, „специалната икономическа зона” е проектирана с една-единствена цел – да разделя бързо и лесно „неостровитяните” с парите им. Т. Шон Колинс обаче явно е доволен от обстоятелството, че не се чувствам тук като у дома си. Исполинът-тексасец плъзга към мен чаша убийствено силен ром, след което най-лежерно си качва масивните, обути в ботуши крака на масата.)

    Още не са измислили дума за това, с което се занимавах. Говоря за наистина точно, ясно название… „Независим предприемач” звучи като някой, който реди тухли и бърка цимент. „Лична охрана” навежда на мисълта за тъп пазач на магазин. „Наемник” е най-близо, но пак е на светлинни години от онова, което бях. Наемник… представям си някакъв изкукуригал, вечно намусен ветеран от Виетнам, покрит от главата до петите с татуировки, който духом все още клечи в някой окоп в третия свят и така и не може да се върне в реалността. А аз бях нещо съвсем различно. Да – можех да бъда наречен „ветеран”, и да – използвах уменията си, за да изкарам мангизи… Най-смешното на армията е, че там винаги ви обещават, че ще ви научат как да „заработвате повече”, но никога не ви разкриват голата истина – а именно, че в крайна сметка нищо не носи такава печалба, както способността да убиваш едни хора и в същото време да предпазваш други от това да бъдат убити.

   Може пък наистина да съм бил наемник, ала никога не бихте го предположили, съдейки по външния ми вид. Спретнат и изтупан, с представителна кола, прекрасна къща и дори домашна прислужница, която идваше веднъж седмично. Имах много приятели и отлични възможности за брак, а спортните ми постижения в местния кънтри-клуб бяха не по-лоши от тези на професионалистите. Нещо повече – работех в компания, която по нищо не се различаваше от другите фирми от периода преди войната. Никакви плащове и кинжали, конспиративни срещи в тайни помещения и среднощни пликове с указания за следващата поръчка. Имах си и отпуск, и болнични, пълна медицинска и чудесна стоматологична застраховка. Плащах си всички данъци – колкото и високи да бяха, – и заделях допълнителни суми за пенсионен фонд… Спокойно можех да работя и отвъд Океана, защото търсенето на кадри като мен бе наистина голямо, но след като видях през какво трябваше да преминат приятелите ми в последната локална война, си казах: „Който иска, да си троши главата! По-добре да съм бодигард на някой мазен изпълнителен директор или тъпа знаменитост!” В ей такова положение ме завари Голямата паника.

    Не е проблем да спомена някои имена, нали? Понеже част от тези хора все още са живи, бизнесът им процъфтява и… Можете ли да си представите, че и до днес ме заплашват как щели да заведат дело срещу мен? След всичко онова, което се случи? Окей, значи няма да споменавам конкретни имена и места, но мога да кажа, че ставаше въпрос за един остров… голям остров… дълъг остров[1], намиращ се съвсем близо до Манхатън. Не могат да ме осъдят за това, нали?

    Моят клиент… нямам идея с какво се занимаваше. Нещо в сферата на развлеченията или крупните финансови операции. Както и да е. Мисля, че като нищо би могъл да се окаже някой от старшите акционери в компанията ми. Каквато и да беше истината, важното е, че беше гърчав с пари и живееше в невероятна къща на самия плаж.

    Нашият клиент обичаше компанията на знаменитостите. Твърдеше, че ще осигури безопасността на всички, които са в състояние да „излъскат” и напомпят имиджа му по време на и след войната, правейки се на Моисей пред изплашените и известните. И знаете ли какво – те се хванаха на въдицата. Актьори, певци, рапъри, спортисти и най-различни популярни лица, които си свикнал да гледаш в ток-шоутата или риалити-форматите… включително и онази богата, разглезена мръсница, известна само с това, че е богата разглезена мръсница!

   Имаше един магнат, собственик на звукозаписна компания, с огромни диамантени обици на ушите. Та той имаше някакъв стар съветски калашник с подцевен гранатомет и се хвалеше, че оръжието било точно копие на онова от филма „Белязаният”. Така и не посмях да разбия илюзиите му и да го светна, че пушкалото на сеньор Тони Монтана всъщност е американско – „М 16 А 1”.

    Сещам се и за един политически клоун… Да, същият, дето водеше онова шоу… Та той шмъркаше кокаин, поръсен между бомбите на невръстна тайландска стриптизьорка, а в паузите разправяше, че въпросът не бил само в противопоставянето между живите и мъртвите, а щял да окаже въздействие върху всички аспекти на обществото – в социален, икономически, политически и дори екологичен план. Направо щяло да ни помете като шибана взривна вълна. Тоя тип изтъкваше, че подсъзнателно всички знаели истината още по време на „Голямото отричане”, и точно поради тази причина хората така побеснели, когато истината лъснала наяве. Де да знам, навярно думите му не бяха лишени от смисъл… Най-малкото, поне докато не започна да бръщолеви разни дивотии за царевичния сироп с високо съдържание на фруктоза и опасната феминизация на Америка.

    Откачена работа, напълно съм съгласен, но на такива места просто няма как да не се натъкнеш на подобни хора… Аз поне си имах едно наум и прогнозата ми се оправда. Онова, което не очаквах обаче, бяха техните „свити”… Разбирам, че всяка „звезда” трябва да има по няколко си там стилисти, пиари и лични асистенти…. Някои от тях всъщност си бяха много точни и причината за присъствието им тук се дължеше на факта, че хем трябваше да си изкарват прехраната, хем и се опитваха да осигурят своята безопасност. Млади хора, които се опитват да се издигнат; разбираемо е, нали? Не мога да ги виня за това. Имам предвид ония, другите… Абсолютни задници, които се опияняваха от миризмата на собствените си говна. Арогантни копеленца, които само раздаваха заповеди наляво и надясно. Запомнил съм един от тях, понеже носеше бейзболна шапка с надпис „Направи го!” Май беше персонален съветник или нещо от сорта на оня мазен урод, който спечели онова риалити-шоу за търсене на таланти… Та тоя тлъстак бе събрал около себе си поне четиринайсет човека! Я си представете сега общото количество хора, които бяха събрани в тази къща! Помня как отначало си помислих, че е невъзможно да обезпечиш нуждите на толкова народ, обаче след първоначалния обход на терена осъзнах, че големият шеф наистина се бе погрижил за всичко.

    С две думи, беше превърнал дома си в мокрия сън на всеки кандидат-сървайвър! Беше се запасил с такова количество изсушени храни, че можеше с години да храни до насита цяла армия, както и с практически неограничени водни запаси благодарение на инсталацията за превръщане на солената морска вода в сладка и годна за пиене. Естествено, имаше още ветрогенераторни турбини, слънчеви колектори, резервни генератори с огромни резервоари за гориво, разположени под земята в двора на къщата… Да не говорим за мерките за сигурност, предназначени да държат немъртвите на разстояние за вечни времена – високи непристъпни стени, сензори за движение и цял арсенал от оръжия… да, какви оръжия само! Домакинът ни действително бе подготвил изключително съвестно домашното си, но най-голямата му гордост се дължеше на обстоятелството, че беше осигурил едновременна транслация през Интернет от всяка стая в къщата – при това двайсет и четири часа на денонощие, седем дни в седмицата! Това всъщност беше истинската причина да покани своите „най-близки” и „най-добри” приятели. Важната клечка искаше не само да преживее кризата, къпейки се в неописуем комфорт и разкош, но и да го покаже на целия свят. И искаше всички да разберат, че го е направил. Да демонстрира пред света високата си класа.

    И не само бе сложил уебкамера във всяка стая, но и в имението се бяха събрали всички медии, които обикновено висят край червения килим по време на връчването на „Оскар”-ите. Честно казано, до този момент изобщо не бях предполагал, че развлекателната журналистика е толкова голяма индустрия. Имаше десетки репортери от всички списания и телевизионни шоута. Въпросите им валяха неспирно: „Как се чувствате?”, „Какво според вас ще се случи?” и дори – кълна се, че го чух: „С какво сте облечени днес?”

    detail-2

    Най-абсурдният момент обаче според мен настъпи, докато стояхме в кухнята с част от персонала и другите телохранители и гледахме новините, в които показваха… познайте кого! Нас! Камерите в съседната стая снимаха разни „звезди”, които се бяха разплули на дивана и зяпаха друг новинарски канал. Предаваха пряко включване от Горен Ийст Сайд в Ню Йорк – мъртъвците вървяха по Трето авеню, хората влизаха в ръкопашни схватки с тях, размахваха се чукове и тръби… Управителят на „Спортните стоки на Модел” раздаваше бейзболни бухалки на всички желаещи и крещеше: „Удряйте ги по главите! Разбийте им черепите!” Забелязах и някакъв дългокос младеж с ролери… Той носеше стик за хокей, към чиято долна част беше прикрепен голям месарски сатър. Движеше се поне с четиридесет и пет километра в час и при тази скорост спокойно можеше да сече глави от раз. Камерата виждаше всичко – по едно време от канализационната шахта точно пред него изскочи някаква разложена ръка и клетникът полетя във въздуха, премятайки се, след което рухна тежко по корем на земята. Онази твар тутакси го сграбчи за конската опашка и го завлече в шахтата… В същия миг уебкамерите в просторния хол показаха израженията на знаменитостите. Повечето ахнаха – кой чистосърдечно, кой престорено… Казах си, че повече уважавам онази разглезена мръсница, която нарече младежа „тъпанар”, отколкото онези, които лееха крокодилски сълзи. За разлика от тях, нейната реакция поне беше искрена. Помня, че в един момент се озовах до един момък от Русия, май Сергей се казваше… Доста мрачен индивид, с вечно тъжно изражение… Та от неговите разкази за детството, прекарано в родината му, се убедих, че не всички отходни ями на третия свят се намират в тропиците… Когато камерите запечатаха реакциите на красивите знаменитости в хола, той измърмори нещо на руски под носа си. Разбрах само една дума: „Романови” и тъкмо щях да го попитам какво точно е искал да каже, когато се задейства алармената сигнализация.

    Нещо бе задействало прецизните сензори, които бяхме разположили около външната стена. Бяха достатъчно чувствителни, за да зафиксират присъствието дори само на едно зомби. И ето че сега пищяха като обезумели. Радиостанциите ни изпращяха:

- Контакт! Контакт! Югозападен ъгъл… мамка му, стотици са!

    Къщата бе дяволски голяма, ето защо успях да стигна до огневата си позиция едва след няколко минути. Не разбирах защо постовият беше толкова нервен. Добре де, ако ще и сто да са! Какво от това? За нищо на света няма да преодолеят стената. После го чух да крещи:

   – Те бягат! О, майчице мила, колко са бързи!

    Бързи зомбита? Изведнъж почувствах как стомахът ми се обръща. Ако могат да тичат, значи са способни да се катерят, а ако са способни да се катерят… току-виж са в състояние и да мислят. Вече и аз се уплаших. Помня как приятелите на големия шеф се юрнаха през глава към оръжейната, все едно бяха запасняци от осемдесетарски екшън. Междувременно аз се добрах до прозореца на стаята за гости на третия етаж, свалих предпазителя и махнах защитния калъф на оптическия мерник. Беше от най-модерните, с усилване на светлината и термален сензор. В интерес на истината нямах никаква полза от второто, понеже зомбитата не излъчват топлина. Ето защо, когато зърнах горещите, яркозелени силуети на неколкостотин бягащи фигури, гърлото ми пресъхна. Това не бяха живи мъртъвци.

    – Ето я! – чух виковете им. – Къщата от новините!

    Те носеха със себе си стълби, оръжия и… деца. Забелязах, че на гърбовете на някои висят тежки раници. Натрапниците бързо ги свалиха и ги наредиха в подножието на предните порти. На стоманените предни порти, които бяха в състояние да спрат хиляди немъртви. Няколко секунди по-късно взривът откъсна вратите от пантите им и ги запрати към къщата, сякаш бяха гигантските шурикени на демоничен нинджа.

    – Огън! – изкрещя важната клечка по радиостанцията. – Избийте ги! Застреляйте ги! Унищожете ги! До крак!

    „Нападателите” – нека ги назовем така – щурмуваха къщата. На двора бяха паркирани десетки скъпи автомобили – спортни коли, джипове „Хъмър” и дори един чудовищен пикап, собственост на някаква звезда от НФЛ. За броени минути всички лъскави возила се превърнаха в диви огнени кълба, част от които бяха подхвърлени нагоре от експлозиите, а други просто си пламтяха като факли на местата, където притежателите им ги бяха оставили. Въздухът се изпълни с гъстия, задушлив и мазен пушек на горящи автомобилни гуми. Пукотът на стрелбата доминираше над всички останали звуци. Може би трябва да отбележа, че престрелката не се водеше само от натрапниците и охранителите като мен; всеки от гостите, който не бе напълнил гащите от страх, или бе решил да се прави на герой, или не смееше да накърни безценната си репутация пред всички тия камери. Мнозина от знаменитостите пожелаха антуражът им да ги защитава. И някои се подчиниха – представете си как тия двайсетгодишни пикльовци, които никога не са хващали оръжие през живота си, се правеха на мъже и се мъчеха да стрелят по нападателите. Естествено, цялата тази работа не продължи дълго. Някои от слугите ненадейно се прехвърлиха на страната на щурмуващите. Видях как една фризьорка с ярко афиширана лезбийска ориентация заби в устата на кинозвездата, за която работеше, нож за рязане на писма… А най-забавното беше, че господин „Направи го!” се сборичка с мазния урод от шоуто за търсене на таланти, опитвайки се да изтръгне една граната от ръцете му, и в крайна сметка тя се взриви между двамата.

    С една дума, страшна лудница настана, точно както си представят края на света. Част от къщата гореше, всичко бе оплискано с кръв, по разкошните килими се търкаляха трупове, навред се валяха късове човешка плът… По едно време се натъкнах на плъхоподобното псе на една от курвите – явно и двамата се бяхме устремили към задния вход. То се вторачи в мене, а аз – в него. Навярно ако кучето можеше да говори, диалогът ни щеше да звучи като нещо от сорта:

   – Кой е твоят господар?

    – А твоят?

   – Абе… да вървят на майната си!

    Изглежда, на същото мнение бяха и мнозина от наемниците; между другото, точно поради тази причина и аз се въздържах от стрелба в онази нощ. Бяха ни платили, за да защитаваме богаташите от зомбитата, а не от нещастниците, които просто търсеха къде да се скрият. До слуха ми достигнаха виковете, които надаваха, докато нахлуваха през парадния вход на къщата. Обаче те не гласяха: „Да плячкосаме пиячката!” или „Къде са курвите?”, а „Угасете огъня!” и „Отведете жените и децата на горния етаж!”

     Докато бързах към плажа, по някое време задминах господин Политически комедиант. Той и онази гъска – блондинката с преждевременно състарена кожа, която би трябвало да му е яростен политически противник, – тичаха натам с все сила, сякаш утрешният ден изобщо нямаше да настъпи. А може и така да беше. Щом се добрах до брега, намерих една дъска за сърфинг (сигурно струваше повече от къщата, в която бях прекарал детството си) и загребах енергично към светлините на хоризонта. Тази нощ много лодки бяха спуснати на вода. Надявах се, че все някой ще ме закара до пристанището на Ню Йорк, съблазнен от диамантените обици, които възнамерявах да му предложа.

   (Огромният ми събеседник довършва рома си и дава знак на келнера за още.)

    Понякога се питам защо просто не си затвориха устата, а? Нямам предвид само моя шеф; говоря за всички тия разглезени паразити… Разполагаха с всички възможности да се предпазят от надвисналата беда… Защо, мамка му, не се възползваха от тях? Съвсем спокойно можеха да отпрашат я за Арктика, я за Гренландия, или да останат тук, но без да дразнят тъй нагло по-бедните слоеве на обществото… А може би просто не бяха в състояние да го сторят. Защото точно това ги правеше онези, които бяха. Но как, по дяволите, точно аз бих могъл да знам?

    (Келнерът изпълнява поръчката му и Т. Шон Колинс му подхвърля сребърен южноафрикански ранд.)

Ако вие знаете отговора, дайте го на хората!

Leave a Reply


1 + = ten