Днес и тук – или защо е важен Башьо?

Mar 08

picture_886    

 

2012-03-07 18.29.31

     Снощи беше представена първата книга от новата поредица на “Изток-Запад” – “Световни поети” – “100 хайку” от Мацуо Башьо. Поредицата ще представи водещи български и световни автори, познати или забравени, нужни повече отвсякога в едно толкова непоетично битие като това в България. Поезията на Башьо представиха преводача Братислав Иванов и Едвин Сугарев, чийто думи искаме да ви предадем:

   Книгата, която ни е събрала днес и тук, е една наистина важна книга. Първо – защото с нея издателство “Изток-Запад” стартира новата си поредица “Световни поети”. Иска се кураж и посветеност, за да се решиш в днешното бездуховно време да издаваш поезия. Нея – както вече стана безпощадно ясно – малко хора я четат, а още по-малко разбират. Тя не е и не може да бъде търговски продукт – ситуирана е прекалено близо до духа и прекалено далеч от стомаха. И затова хората, издаващи поезия днес и тук, трябва да бъдат поздравени.

    Но тази книга е важна и заради много особения и – бих казал – уникален характер на стиховете, намерили подслон между нейните корици. Важна е заради техния автор – Мацуо Башьо. Той е особен, съвсем отделен случай в цялата история на световната поезия. И не е достатъчно да кажем, че е един от “тримата големи” майстори на японското хайку – редом с Бусон и Исса. Недостатъчен аргумент е първенството му в тази тройка, преклонението, на което се радва още приживе, приемането му за безспорен авторитет дори от тези, които отричат следваните от него традиции, обожествяването му под името Божество на летящите звуци от японския император през 1806 г., фактът, че до голяма степен на него се дължи изключителния престиж на поетическото изкуство в днешна Япония – страна, в която десет милиона човека активно пишат хайку…

    Особеното в случая е, че неговите хайку звучат днес много по-различно отколкото стиховете на други световни майстори на перото, писали преди векове. Днес можем да четем с интерес и вълнение Данте, Петрарка или Франсоа Вийон – но не можем да не доловим как техните стихове са покрити с благородната патина на времето, как техните послания се модулират от дистанцията на една отминала епоха и отглъхват в перспективата на историята.

    При Башьо тази патина липсва: неговите хайку звучат толкова свежо и непосредствено, сякаш са написани само преди миг. Причината за което впрочем не е в тяхното съдържание, не е в нещата, които едно негово хайку казва – а в това, че неговото казване продължава в неизказаното; че зад простичката образност, изразена с няколко думи, се крият огромни асоциативни пространства – които биват преоткривани и вдълбочавани в течение на векове – и които и днес по някакъв чудодеен начин отварят нашите сетива за неизразимото. И доколкото смисълът и функцията на поезията е именно в това – за изразява неизразимото – и да открива нов език, чрез който то може да проговори – хайку изключително убедително постига тъкмо този смисъл и тази функция.

 

2012-03-07 18.29.11

    Ако вземем което и да е хайку на Башьо, ще видим, че то не изрича нищо повече от реалността, от видяното и усетеното – но го изрича по начин, който превръща това изричане в процеп към една органична вселена, в която дуалното осмисляне на света, неговото разграждане на противопоставени същности и механично сглобени конструкции става немислимо. Вгледайте се само в това:

Тишина –

звън на цикади

пронизва скалите.

    Тук тишината и звънтежа на цикадите не си противоречат – те остават сродени, взаимно осмислящи се. Песента на цикадите, която пронизва скалите, се превръща в инструмент на тишината – на проникващата и всеобемаща ни тишина. Музиката, родена от трептящите телца на тези ефимерни създания, прониква в камъка: крехкото и тленното прониква в трайното и неизменното, пронизва го, населва го със себе си, придава му друга перспектива. Тези същности не са откъснати, а съюзени – точно както диамантът е поместен в крехкия цвят на лотоса, чиито корени са в калта в най-прочутата будистка мантра „Ом Мани Падме Хум“. Песента на цикадите сякаш обхожда материалното така, както водата прониква навсякъде и сломява всякакви препятствия по пътя си – и не случайно в Даодъдзин това проникване е превърнато в една от метафорите на дао. В някакъв смисъл това странно съприкосновение и това взаимно осмисляне между тленното и нетленното, малкото и голямото, сетивно доловеното и неговия вътрешен резонанс, е особено характерно за хайку. Това обаче не става по обходен път – чрез интелектуални операции, символи и метафори. Това се постига именно чрез асоциативното отзвучаване на един нищожен детайл от реалността в съзнанието на читателя. И тук е една от големите отлики на тази поезия – хайку не просто се пише и чете; хайку се досътворява или съ-сътворява. Читателят не е пасивен приемател на поетичните внушения – той е съучастник в тяхното ставане – и енергията на това ставане може да има огромен потенциал.

   Спомням си например колко силно бях разтърсен, когато за пръв път прочетох хайку от Башьо – а и изобщо хайку от когото и да било. Беше вмъкнато като цитат в една от новелите на Селинджър – и Кръстан Дянков го беше превел като двустишие:

Нищо в гласа на щуреца

не подсказва кога ще умре.

   Тъкмо това хайку, четено преди толкова много години, предопредели интереса ми към този тип поезия – а и изобщо към източното изкуство и философия. В него долових много пряко онова открито заставане срещу крайния предел на нашия живот – онази мъжественост пред смъртта, която може да бъде надмогната единствено чрез приемането й като част от живота – и по този начин, ако си послужа с метафората на Дилан Томас, да бъде лишена от свое собствено царство.

    Сега разбирам, че щурецът всъщност бил цикада, а реалният текст на Башьо звучи по следния начин:

По нищо не личи

че е близка смъртта им –

песен на цикади.

    И тук трябва да отворя една голяма скоба, за да кажа защо още е важна тази книга – защото за пръв път можем да видим Башьо в автентичния му вид – чрез една достатъчно представителна извадка от неговите стихове. Башьо има късмет с преводача си Братислав Иванов – тъй като този път наистина е преведен от японски, а не от руски или английски, както се е случвало неведнъж досега. Доколкото мога да съдя от резултата от превода, без да мога да разчета японския оригинал – е преведен точно и прецизно, и най-важното: без побългарявания и излишни реверанси към българския читател и неговата неподготвеност да възприеме подобен тип поезия.

    Но – разбира се – само добрият превод е недостатъчен. Нужни са сетива, нужни са интуиции и асоциативен потенциал, нужно е и известно познание за базисните разлики между източното и западното светоусещане, за да възприемем тази поезия автентично, с цялата дълбочина на недоизказаното, която се съдържа в нея. Нужно е – защото става дума за драматично различен модел – на мислене, на казване и на възприемане.

   В този смисъл бих искал да отбележа, че стоте хайку на Башьо, прецизно подбрани и преведени от Братислав Иванов, са важни не само за читателите – те са важни и за поетите. Освен екзотична поетична практика хайку е за нас и нещо друго – инструмент за преосмисляне на собствените ни техники за правене на поезия – и на на сложния контекст от идеи, визии и интуиции, който се крие под тях. Вникването в нашите често наивни и нелепи опити да обживеем този труден жанр, ни задължават да си зададем въпроса какво всъщност правим, когато пишем хайку.

    На пръв поглед отговорът изглежда елементарен: правим поезия. Проблемите всъщност идват от начина, по който мислим поезията и нейното правене. Създаването на хайку не предполага по същество нито една от интелектуалните, емоционално наситени и/или интуитивно долавяни операции, които извършваме със словото, когато пишем привичната за нашия свят поезия. Или по-точно казано: не се опитваме да създадем „свой свят” с помощта и чрез мощта на словото; не даваме израз на някакви лични чувства, прозрения, видения и интуиции; не трансформираме достъпното за сетивата, сплитайки го с фантазното; не освобождаваме словото от налепите на клишетата и гвоздеите на контекстите; не изразяваме отношението си към света от някаква етична, социална или идеологически натоварена гледна точка; не разказваме истории, за да внушим чрез тях метафорично доловими истини; не трансформираме митологичното, за да заговори на езика на съвременността; не стилизираме чрез образи и език, за да извадим на повърхността някакви скрити перспективи или потенции на обитавания от нас свят.

    И в същото време хайку отговаря – и то отговаря повече от категорично – на най-важното условие, което дава възможност един текст да бъде определен като поезия: казаното е повече от изказаното. Функцията на словото не е комуникативна, а сугестивна – само че ако при западноевропейската модерна поезия механизмите и функциите на тази сугестия могат да се анализират, при хайку те са недоловими – и опитите ни да обясним защо въздейства едно или друго тристишие най-често търпят провал. Същият провал между впрочем търпим и ако аргументираме пред самите себе си причината да напишем едно или друго хайку – което може би означава, че хайку не се съставя – хайку просто „става” – състои се чрез нас в света на словото, но в същото време и някак си се „случва” извън този свят – вън и независимо от нас.

    Един илюстративен пример в това отношение, който донякъде показва какво всъщност прави хайку. Някъде преди четвърт век в пресата се появи съобщение, че някакъв скулптор обявил за своя творба едно чисто природно явление. Той заявил примерно следното: отидете в средата на август, в слънчев ден, в 5 и 15 следобед на еди кое си авеню, застанете до будката за вестници, погледнете нагоре вляво и ще видите по какъв невероятен начин се пречупва светлината. Ето, това е моето произведение. За някои това сигурно звучи смешно, но аз си мисля, че този скулптор е бил гениален: важна е находката, тя е истинската същност на творбата – останалото е професия.

    По сроден начин хайку вижда и откроява, не конструира, не променя, не подменя, не разкрасява. Приема света такъв, какъвто е – и най-вироглаво твърди, че нищо не подлежи на пренебрегване. В скоби казано, това е факт, добре известен на европейското визуално изкуство, но не дотам на европейската словесност. Например какво интересно има в куп смачкани хартии? Вижте фотографиите на Йозеф Судек. По същия начин и онзи гарван, кацнал върху гол клон в есенната вечер в прочутото хайку на Башьо, както и неговата жаба, скочила в старото езеро и разплискала привидния покой на нещата, са не само и просто откъслечни и безсмислени сами по себе си образи – а пробиви в нашия ментален свят: благодарение на огромното пространство от недоизказаност, в което отзвучават – и практически неограничения асоциативен потенциал, който всъщност оформя техните поетични ореоли.

    Всичко е годно за употреба, нищо не подлежи на пренебрегване. Но от това абстрактно „всичко” не става изкуство, респективно не става поезия. Въпросът е в погледа, в избора на един елемент от ежедневното и реалното, в неговото изтръгване от приковаващите причинно-следствени връзки, като същевременно неговата естественост бъде съхранена, така че да продължи усещанията за принадлежността му към всичко останало отвъд рамката на словото. Точно тази естественост; бих казал дори – тази свежест на естествеността, е причината за това хайку-изкуството да бъде тъй привлекателно.

   Би трябвало да подчертая, че става дума не за битието на хайку като естетически феномен – и не за хайку-изкуството като специфична литературна форма. Става дума за нашето усещане в мига, в който едно хайку се появява на бял свят – и за осъзнаването на това какво всъщност правим, когато го полагаме върху хартията. Всичко останало – сиреч литературността на хайку, може да бъде обяснена със съответните термини, повечето от които известни и използвани още по времето на Башьо: йоджо, макато, шиори, ваби, каруми и прочее. Не за инструментариума, а за усета за това какво е хайку става дума, за контекста на неговото „ставане” и за упорития отказ това ставане да приеме облика на сътворяването. При нормалното европейско стихотворение ние използваме словесността като ту шмиргел, ту като скалпел и нож, ту направо като огън спрямо дадената в сетивата реалност – при хайку буквално не правим нищо друго, освен да обозначим някакъв неин фрагмент – бил той веществена даденост или усещане – както е усещане прохладата в едно изцяло „невеществено” хайку на Башьо – за съжаление непреведено тук, тъй че го давам в превода на Красимир Илиев:

прохладата

направих свой приют

и почивам

    В този смисъл хайку като че не се прави, а просто е – и разцъфва така, както разцъфтяват цветята в тревите. Или – ако използваме даоистката представа за нещата – в нашето съзнание то става от само себе си, следвайки принципа „Ууей”, принципът на не-действието и на само-израстването, само-осъществяването без преднамереност, без външна намеса. Огромната разлика между писането на западен тип поезия и писането на хайку е в това, че в първия случай винаги имаме дуални отношения, имаме свят и субект, който преценява и осмисля света, а и себе си спрямо него – ала в това си осмисляне се мисли като нещо различно и често – като нещо противопоставено на света; докато в хайку има недуалност и поради това такова противопоставяне липсва. Хайку не се пише и не се прави – хайку просто е – като скрито в тревата цвете. Този, който го няма, си всъщност самия ти – с цялото си обременено от памет съзнание, с цялата си окованост от носталгии и очаквания. Виждаш непреднамерено и без да се намесваш във видяното – сиреч без да го обременяваш със свои предварително формирани представи, възгледи и отношения; без рецепти как това или онова трябва да бъде разкрасено и променено, за да се превърне в изкуство. Виждаш примерно капка роса върху върха на една тревичка – и приютяваш този образ в думите, без персонално ти да искаш да кажеш нещо с него – оставяш самия образ да каже каквото си иска чрез своите безпределни потенции, състоящи се в това да бъде част от един цялостен организъм, част от който си и самия ти – и той го прави, понякога за твое учудване. Само толкова – и нищо повече; и само така може да се напише едно наистина добро хайку.

    Разбира се, хайку не е мантра и в този смисъл не върши работа при ничия медитация – ала в плана на изкуството върши всъщност нещо подобно: докарва съзнанието в неговия собствен дом, съграден от простичките думи „тук и сега”. Цялата магия на въздействието му се дължи на неговата изключителна способност да бъде именно тук и сега, неподвластно на каквото и да било разпиляване в миналото и бъдещето. Разбира се, има и хайку, включващи спомени или подбуждащи исторически и митологически асоциации – но при огромния брой случаи дори и тогава то възниква точно тук и точно сега – в мига, в който забравиш онова маймунско аз-съзнание, сътворено от спомени, надежди и натрапени от другите представи.

    И точно затова хайку е толкова привлекателно за Запада – и отново точно затова тук тъй трудно намираме реалната му мяра, тъй трудно правим разлика между реалното хайку и купищата хайкуподобни тристишия. Причината: хайку е реалност, а не нашата представа за реалността. Хайку няма нищо общо с виртуалното, с предварително премисленото, с конструираното, с премногото натрупана памет, с културните наслоения, клишета, метафори и митологии. Иначе казано – хайку е онова, което отдавна вече се усеща като трагична липса в нашата цивилизация: свежестта, пълната непосредственост от възприемането на реалността без всякакви посредници, способността да забравиш за своето аз, способността да възприемеш радостно мига, да го видиш като процеп, чрез който си обвързан с всичко съществуващо. В този смисъл е и алтернатива на тягостното усещане за това, че езикът е изчерпан и поробен от многото полепнали по словото смисли – най-малкото защото без всякаква преднамереност, абсолютно непосредствено, е способно да отиде отвъд словото и да ни остави в пълна неведомост за механизмите на това „ставане”, което поне за тези, способни да го почувстват, граничи направо с чудо. Дори когато не разбираме как само няколко простички думи без всякакви метафори и подтексти могат да изразят една трудно определима цялостност, способна да подхранва мощни асоциативни полета, ние интуитивно долавяме абсолютната директност и неподправеност на творческия акт, способността на поета да се вчувства, да се вживее и да стане едно цяло със своя обект, липсата на каквото и да е колебание и каквато и да е преднамереност.

    Това е всъщност и причината за онази първозданна свежест на стиховете на Башьо, които сякаш не познават дистанциращата мощ на изтеклите от написването им епохи. Това е и нашето актуално – в най-глабалния смисъл на думата – значение за нас. Тази поезия демонстрира не само алтернативно писане – тя демонстрира алтернативно мислене и алтернативно живеене. Тя е писана тук и сега – в смисъла, който дзен-будизма влага в това понятие. Знам, разбира се, резервите, които изпитва съставителят и преводачът на тази книга спрямо западния навик да се смесва писането на хайку с философията и практиките на японския дзен. Но довеждането на съзнанието тук и сега – което е цел и на китайския чан-будизъм, който е сплав от будизъм и дао, и на япоския дзен-будизъм, който пък съчетава будистката философия с визиите на шинтоизма – е в крайна сметка и най-основния принцип при писането на хайку – независимо дали е търсен съзнателно или не. И може би именно това “тук и сега”, предполагащо покритие между мига и вечността и между прашинката и вселената, се крие и голямото откритите на хайку поезията – която не обяснява и не трансцендира – но пък ни учи, че светът, в който живеем, е рехав и прозирен, че през всяко късче материя и през всеки наглед по дългия ни път преминават нишки, които отвеждат пряко към универсалното и неунищожимото.

    Това е вярата, която драматично и – бих казал дори – трагично ни липсва днес. Именно заради тази вяра е важен Башьо.

Leave a Reply


+ five = 8