Откъс от “Еврейски митове и легенди”

Jan 10

   Съвсем скоро на пазара ще излезе още един уникален сборник с митове и легенди с преводач и съставител Юлиян Антонов. Художникът Петър Станимиров е направил и фантастични илюстрации към митовете и легендите, както при “Китайски легенди и разкази за необичайното”.

   Представяме ви една от легендите в сборника:

24-03 Един ден жестокият и горд цар Агаг[1] си седял на трона, а първосвещеникът, чинно изправен до него, му четял избрани места от Писанието, както правел и всеки друг ден. Ето че стигнал и до тези думи: „Защото богатството не е вечно, пък и властта нима е от род в род?” (Притч. 27:24).

- Я почакай! – прекъснал го царят. – Кой умник е издрънкал това?!

- Соломон, Ваше величество – сепнал се първосвещеникът. – Ето, пише го в Светата Книга.

- Я ми покажи – троснал се царят.

Първосвещеникът пребледнял като платно и поднесъл Писанието пред очите на царя. Агаг се вгледал в разтворената книга и току почервенял като рак. Без да му мисли, откъснал страницата и я захвърлил смачкана на пода. После се разкрещял на свитата си:

- Аз, Агаг, съм цар и такива обидни за сана ми слова нямат място в никоя книга, дори и най-святата. Затова и страниците с тях ще бъдат късани!

После запокитил и Писанието, а първосвещеникът и велможите загубили ума и дума.

- Стига толкова мъдрост за днес – подхвърлил Агаг, сякаш нищо не е станало. – Уф, откога се каня да ида на лов… Я да приготвят конете!

Станал от трона си и излязъл от залата, без да удостои и с поглед втрещения първосвещеник. Метнал се на коня си и препуснал в галоп през нивите. Насочил се към близката гора, където гонците били забелязали елен с разкошни рога. В този миг сред дърветата прозвучал рог – в знак, че еленът вече е изкаран от скривалището си. Царят забил шпори в хълбоците на жребеца и се понесъл вихрено натам. Неусетно се откъснал от свитата си, тъй като искал да стигне пръв до жадувания трофей, а и яздел най-бързоногия жребец в цялото царство. Скоро велможите, ловците и гонците го изгубили от поглед. Но и еленът се оказал изненадващо бърз, та Агаг все не успявал да го застигне. Eто че грациозното животно се озовало на един речен бряг и скочило във водата. Изплувало на отсрещния бряг и се изкатерило по сипея, но горе си заклещило рогата в клоните на едно дърво. В този миг и царят стигнал до брега и като видял, че еленът е попаднал в капан, се провикнал ликуващо:

- А-а-а, пипнах ли те най-сетне?!

Скочил от седлото и набързо се разсъблякал, за да преплува реката. Взел само меча си. Тъкмо се изкатерил на отсрещния бряг, когато еленът успял да се освободи и с един скок изчезнал в гъсталака. Царят го подгонил с меч в ръка, но от прелестното животно нямало и следа. Повъртял се Агаг насам-натам, пък излязъл на една полянка и що да види?! Вместо елен, на полянката бил полегнал някакъв неземно красив момък, наметнат само с еленова кожа, който дишал учестено, сякаш досега е бягал презглава. Царят зинал от почуда. А чудатият младеж току скочил пъргаво на нозе.

- Ти май очакваше елен, а? – подсмихнал се той. – Ами ето ме. Аз бях този, когото преследваше. Но всъщност съм джин[2]. А те подмамих в тази пустош, за да получиш един хубав урок заради безмерната гордост и самонадеяност, които прояви сутринта.

И преди Агаг да се опомни, момъкът притичал до реката и я преплувал, после навлякъл царските одежди и възседнал бързоногия жребец. В този миг пристигнали и останалите ловци. Те помислили, че пред тях е самият цар и му отдали съответните почести.

- Хайде да се връщаме – рекъл джинът. – Еленът прекоси реката и изчезна вдън земя.

Скрит в отсрещните храсти, слисаният (и гол) Агаг наблюдавал всичко това, а когато кавалкадата се изнизала пред погледа му, се проснал на полянката и горчиво заридал. Така си лежал, докато не го открил един дървар.

- Ти пък кой си и какво правиш тука?! – попитал човекът.

- Как кой, аз съм цар Агаг! – сопнал му се самодържецът.

- Да бе, а аз пък съм първосвещеникът! – изсмял се дърварят. – Като те гледам, ти си просто един лентяй, който плещи глупости. Сега вземи този наръч съчки, а в замяна аз ще те нахраня. На ти и тази стара дреха, да не ти гледам срамотиите…

Царят пламнал от обида, което още повече развеселило дърваря. Агаг му се разкрещял. По някое време другият изгубил търпение, хвърлил му един хубав пердах, пък го натирил по пътя му. А умореният и гладен цар, облечен в дрипи, се довлякъл до двореца си чак вечерта.

- Аз съм цар Агаг – обявил той на стражите, но те го изпъдили с ругатни.и ритници, та се наложило да прекара нощта, свит на една градска уличка. На сутринта една бедна женица се смилила над него и го нагостила с къшей хляб и чаша мляко. Агаг позаситил глада си и от немай къде застанал на ъгъла – дрипав, мръсен и с горски листа в косите. Дечицата от улицата се занасяли с него и му се присмивали, други пък го мислели за просяк и му хвърляли по някоя пара. По някое време оттам минал и джинът, яхнал царския вихрогон и облечен в златотъкани одежди, а го следвала и свита от велможи. Минувачите се кланяли доземи и току подвиквали:

- Да живее царят! Да живее царят!

Като видял това, Агаг тъжно отронил:

- Горко ми! Защо ли оспорих онези слова в Писанието? Явно затова съм наказан[3]

Нямало смисъл да се връща в двореца, както и да разчита на хорската милозливост, затова тръгнал през поля и гори да си търси прехраната. Бил доста непохватен, нали не бил научен да работи, но тъкмо най-бедните проявали най-голяма доброта към него и го взимали за помощник, иначе щял да си умре от глад. Така се скитал немил-недраг, докато не попаднал и на едни слепи просяци, които тъкмо били изоставени от своя водач. Затова нашият герой с радост приел предложението им да заеме неговото място.

Дните и месеците си течали неусетно, докато една утрин царските глашатаи не разгласили нашир и надлъж, че след една седмица „добрият цар Агаг” ще даде угошение на всички просяци в неговата страна.

Отвсякъде се застичали стотици просяци пред двореца, че да намажат от царската щедрост. Там се наредил и Агаг със своите слепи спътници. Всички зачакали появата на „царя”. На Агаг мястото му било познато до болка, затова склонил глава и горко заридал.

В този миг един глашатай се провикнал:

- Негово Величество ще изслуша всеки от вас, нали днес сте негови гости. Хайде, влизайте, но без да се блъскате…

Просяците завлизали един по един и заставали пред трона. Щом дошъл и неговият ред, Агаг така се разтреперал, че стражите трябвало да подхванат под мишниците.

Джинът на престола и Агаг си разменили изпитателни погледи.

- Хм, и ти ли стана просяк? – попитал иронично джинът.

- Не, велемъдри царю – отвърнал Агаг с наведена глава. – Аз извърших непростим грях и си получих наказанието. Сега съм просто смирен слуга на тези слепи просяци, които ме наеха да ги водя по друмищата.

Джинът-цар направил знак на свитата си, че иска да остане насаме с госта. А после му казал:

- Знам кой си, Агаг, знам и с какво се занимаваш. Но виждам, че си се отърсил от гордостта, което е много хубаво. Е, вече можеш да заемеш мястото, което ти се полага по рождение…

- Простете, милостиви господарю – възразил Агаг, – но аз вече оцених ползата от смирението и мъдростта. Не е за мен царският престол. А и слепите просяци се нуждаят от мен. По-добре да остана с тях, че няма кой да ги води…

- Я виж, я виж – ахнал джинът, – ти наистина си се покаял! Е, аз ти изнесох един суров урок, но и ти си извлякъл нужната поука. А това означава, че моята мисия приключва. Не ги мисли слепците, аз ще имам грижа за тях…

След което облякъл Агаг със златошитите си одежди, а той пък се пременил в просяшките му дрипи. А когато се върнали в тронната зала, придворните изобщо не усетили размяната. Ето как Агаг отново се възкачил на своя златен престол, но вече се държал по съвършено нов начин. В целия свят нямало друг властелин, който да управлява така мъдро царството си и да е толкова благ с поданиците си.


[1] В Библията така са наречени двама амаликски царе – според библеистите това не е собствено име, а царска титла (означаваща „Огън” – срв. и с божеството на Нимрод). Първият Агаг просто е споменат от Валаам (Числ. 24:7), вторият е описан по-подробно в I Цар., гл. 15. Заради злодеянията, извършени над юдеите и най-вече кощунственото му отношение към тяхната вяра, неговият народ е изтребен до крак от Саул, а той самият – пленен и впоследствие насечен на късове от Самуил. Според равинската традиция, негов пряк потомък е и Аман, „враг на всички юдеи”, който ги клевети пред Артаксеркс, но Естир разгадава коварните му козни и спасява народа си (вж. едноименната книга). В случая следваме версията от Jewish Fairy Tales and Legends, op. cit., pp. 112-128.

[2] Очевидно арабска заемка – една от трите категории разумни Божии твари (ангели, хора и джинове). Затова пък в Корана те са поставени сред воините на Соломон като част от „явната благодат” (срв. 27:16-17). Демонолозите биха пояснили, че става дума за ифрит, който се спотайва в горите и се отличава с забележителна сила и коварство. Негов най-близък аналог в еврейската традиция е шаир - козлоподобно, но иначе безплътно същество, навъртащо се около руини (т.е. места, свидетелстващи за човешката тленност), което особено обича да погажда номера на хората (вж. и „Синът на търговеца и принцесата на Ергец”).

[3] Същият мотив (наказан за гордостта си цар изкупва вината си, скитайки се като просяк, а през това време някое демонично създание заема мястото му) се появява и в „Цар Соломон и ветровете”.

Leave a Reply


seven × = 28