Къде бъркат майките? Откъс от “В търсене на изгубеното щастие” на Джийн Лидлоф

Nov 22

 V tursene na_prw copy

 

      Три месеца преди издаването на тази книга през 1975 г. ме помолиха да дам черновата на една двойка, която очакваше първото си бебе. Двамата бъдещи родители я изчетоха от край до край. След като Сет се роди и стана на три месеца, се срещнах с майка му Милисънт за обяд. Тя ми каза, че заедно със съпруга си Марк, лекар, са твърдо убедени в идеите ми, тъй като напълно отговарят на собственото им усещане за нещата. Тя гореше от желание и други родители да прочетат книгата, но се боеше някои да не се откажат пред перспективата да носят бебето си месеци наред.

– Разбрах какво имаш предвид, но нямах никакво намерение непрекъснато да разнасям бебето със себе си като торба с картофи! – каза Милисънт. – Опасявам се, че това може съвсем да отблъсне хората. Защо не предложиш просто „да оставят покупките в детската количка и да вземат бебето“, както веднъж каза по радиото? Повечето хора с готовност ще го направят, а като се приберат от магазина, ще им се прииска да продължат да носят бебето. Аз изобщо не оставях Сет – просто не ми се искаше да го правя.

– Именно такава беше целта ми – отговорих аз. – Всичко, за което говоря, губи смисъл, ако изпитваш негативни чувства към бебето, или пък го носиш само защото някой е казал, че така трябва. За да може една майка да се обвърже до такава степен с бебето и да му се посвети, тя трябва да го е срещнала лично и да се е влюбила в него.

– Аз реших проблема с къпането, като взимам Сет в банята и се къпем заедно. Когато Марк се върне по-рано, обикновено не устоява на изкушението и се присъединява към нас. Освен това обича да спи със Сет не по-малко от мен.

   За щастие не се наложи да напускам работа, благодарение на това, че с една приятелка имаме печатница. Тъй като работя права, свикнах същевременно да нося бебето в слинг[1] на гърба си. Когато иска да суче, просто обръщам слинга така, че то да е отпред. Така няма нужда дори да плаче – просто изсумтява и затърсва гърдата. През нощта също – достатъчно е само да започне да рови с муцунка, за да разбера, че е огладняло. Просто му подавам гърдата, без да се налага дори да се събуждам.

   Намерих начин да върша цялата домакинска и градинска работа, без да оставям Сет. Оставям го само когато оправям леглото. Тогава пък го подмятам с одеалата и чаршафите и на него много му харесва. Когато трябва да се донеса въглища от мазето, изчаквам Марк да ми помогне. Разделям се със Сет единствено когато яздя коня си. През това време го държи една приятелка. След като сляза обаче бързам да си го взема. Когато го гушна, се чувствам спокойна, че постъпвам правилно.

   По време на обяда Сет бе спокоен и тих и, точно като бебетата на йекуана, които описвам в книгата, нямаше никакъв проблем човек да го носи със себе си.

   Напълно разбираемо е защо на Запад никой не желае бебета в офисите, магазините, офисите и дори на гости. Те обикновено реват и ритат, размахват ръце и опъват телца и грижата за тях изисква цялото внимание на възрастния, ведно с двете му ръце. В тези деца сякаш е натрупано изключително голямо напрежение поради факта, че дълго време са били лишени от контакт с активни хора, чрез който по естествен начин да разредят неосвободената си енергия. Когато ги вземат в ръце, те са като изопната струна. Сякаш се опитват да се отърват от това неприятно усещане, като ритат силно с крака, размахват с ръце и сигнализират на човека, който ги държи, да ги полюлее на колена или да ги подхвърля във въздуха. Милисънт бе изненадана от огромната разлика между тялото на Сет и това на други бебета. Тя каза, че неговото телце е отпуснато, а на другите – вдървено като бастун.

    Трябва да разберем, че ако се отнасяме към бебетата така, както са правили предците ни в продължение на стотици хиляди години, тези малки създания ще бъдат спокойни, отпуснати и непретенциозни. Само тогава работещите майки, които не искат да се отегчават в пълна изолация от останалите възрастни хора, ще могат да намерят решение на разкъсващото ги противоречие. Когато взимаме бебетата със себе си на работа, те са там, където трябва – а именно с майките си; майките също са там, където трябва – с равни на себе си човешки същества. Те няма да са ангажирани единствено с миене на дупета, а и с нещо, което подобава на интелигентни възрастни като тях. Работодателите обаче не са много склонни да приветстват подобна идея, поне докато не се подобри репутацията на бебетата.

  Списание „Жена“[2] направи героичен опит да въведе бебетата в офиса. Подобен героизъм обаче съвсем нямаше да е необходим, ако вместо да изолираме бебетата в бебешки столчета на съседното бюро, им предоставехме физически контакт с живо човешко същество.

   Не всеки е способен да приложи на практика принципите на приемствеността отрано и с удоволствие, както направиха Милисънт и Марк, които днес имат още деца, отгледани като Сет. Една майка на име Ентия ми писа, как щом прочела книгата, си дала сметка, че вместо на „експертите“ по гледане на бебета, е трябвало да се довери на инстинктивното си чувство. С четиригодишният си син Тревър правила всичко „погрешно“. Сега е бременна с второ дете, което от самото начало ще бъде гледано съобразно принципите на приемствеността. Какво обаче може да се направи за Тревър?

   Не е лесно да носиш четиригодишно дете с цел да компенсираш пропилените моменти в детството му, когато е трябвало да бъде носен на ръце. Освен това за него е важно да играе и изследва света както подобава на хронологическата му възраст. Затова предложих на Ентия и съпруга й Брайън да вземат детето да спи с тях нощем, а през деня да оставят нещата постарому. Насърчих ги само да му покажат ясно, че е добре дошъл в обятията или скута им и когато е възможно да са на негово разположение физически. Помолих ги също всеки ден да си записват как вървят нещата. Тъй като говорих с тях скоро след като книгата излезе, реших, че преживяванията им може да са от полза и за други.

   Ентия последователно си водеше записки. Първите няколко нощи никой не успял да спи. Тревър се въртял и хленчел. Краката му се оказвали в лицата им; лактите – в ушите. Трябвало да му се носи вода по нечовешко време. Веднъж Тревър се извъртял перпендикулярно, избутвайки и двамата на двата края на леглото. Много пъти Брайън едва се довлачвал сутрин в офиса – изнервен, със силно зачервени очи. Ала за разлика от други родители, които след две-три нощи се отказват с думите „Нищо не става; изобщо не можем да спим“, те не се отказали.

     След три месеца Ентия ми каза, че вече няма никакви проблеми. И тримата спят като къпани цяла нощ. Значително се подобрило не само взаимоотношението им с Тревър, а и това помежду им. Накрая на разговора Ентия за пръв път спомена: „Освен всичко друго, Тревър престана да е агресивен в градината!“

    Няколко месеца по-късно Тревър се върнал по собствено желание в леглото си. Той се наситил на липсващите му бебешки преживявания по време на сън. Новородената му сестра също била в леглото на родителите си, а Тревър знаел, че макар да го е напуснал, винаги може да се върне там, ако усети нужда от това.

   Защо не трябва да страдате от чувство за вина, че вие, подобно на всички родители на Запад, не сте се отнасяли правилно към децата си

    Една друга майка, Рейчъл, чиито четири деца бяха вече поизраснали, ми писа: „Струва ми се, че не съм чела нищо по-жестоко от вашата книга. Не че не трябваше да я пишете и да я чета. Просто тя успя да ме разтърси, да ме жегне дълбоко и едновременно да ме заинтригува. Не искам да призная, че теорията ви е вярна и се опитвам с всички сили да й се съпротивя… (Никога няма да ви простя пасажа, в който разказвате какво изживяват бебетата! Господ да ви прости!)… Не мога да повярвам как още не са ви линчували … Няма майка, която да прочете това и да може да продължи с чиста съвест постарому… Знаете ли, единственото, което ми даваше сили да понеса всички проблеми с децата, бе убеждението, че тези проблеми са нормални и неизбежни – „естествени“, както често ги наричат други майки, детски психолози и автори. Вие направо преобърнахте света ми с идеята, че нещата могат да са другояче. След като прочетох книгата ви, а и още докато я четях, се чувствах толкова депресирана, че ми се искаше да се гръмна“.

    За щастие Рейчъл не направи това и ние успяхме да станем близки приятелки. Тя стана голям радетел на идеята за непрекъснатата приемственост, а аз – искрена почитателка на честността и умението й да борави с думите. Разбирам, че още много други читатели с пораснали деца често изпитват чувствата, изразени от нея – депресия, вина, съжаление.

    Естествено е да се ужасим при мисълта какво сме причинили на хората, които обичаме най-много, водени от най-добри намерения. Нека не забравяме обаче какво са ни сторили собствените ни грижовни родители (които са били невежи и невинни точно като нас), както и какво са преживяли самите те. По-голямата част от цивилизования свят се явява съучастник в нашето пре­стъпление да превърнем всяко новородено доверчиво бебе в своя жертва. Това отношение към бебетата и децата се е превърнало в културна норма в нашето общество (тук няма да се занимавам с причините за това). В такъв случай кой би имал правото да поема върху себе си вината или пък да кори другите, че е бил измамен, при положение, че всички постъпват така? От друга страна, ако откажем да признаем какво причиняваме на децата от страх да не излезем виновни, как бихме могли да се надяваме на каквато и да е промяна към по-добро?

   Да вземем за пример Нанси – красива беловласа жена, която присъстваше на една моя лекция в Лондон. Тя ми каза, че откакто с дъщеря й (трийсет и пет годишна) прочели книгата ми, се сближили повече от всякога. Друга майка, Розалинд, ми каза как потънала в депресия и плакала дни наред. Съпругът й проявил разбиране и търпеливо се грижил за двете им малки момиченца, докато Розалинд страдала, търсейки начин да се адаптира към новата гледна точка за живота. „В един момент разбрах, че единственият начин да продължа бе да прочета книгата отново – но този път за да събера сили“ – каза ми тя.

3 comments

  1. определено ше се продава добре тази книга, като гледам колко майки са го захапали това привързано родителство

  2. Тони /

    Да, то доста майки са я прочели в оригинал и за тях е била огромно вдъхновение :)
    Сега е достъпна и за неанглоговорящите, за което БЛАГОДАРЯ!

Leave a Reply


+ eight = 17