Уникално: "Книга на гениите. Коментирани текстове на големите български графомани" от Росен Тахов

Apr 06

Свидната ни родина никога не е имала дефицит от едно нещо – графомани. Знайни и незнайни драскачи живеята с една цел – да изсипят своите мисли пред изумената публика и да се къпят във вечната слава като Писатели. Следствие на тези необуздаеми пориви от Освобождението насам у нас са издадени десетки хиляди книги на самодейци, които правят-струват, но успяват да издадат своето умо- и ръкотворчество и после горко въздишат срещу неблагодарството на четящите. Тахов пише: “Графоманът реди думите поради неустоима вътрешна потребност за себедемонстрация чрез писменото слово. И вярва, че създава гениални творби. Тази вяра е бронирана здраво в гърдите и бронебойни патрони за нея няма открити! Няма открити!”Genii

Не си представяйте само автори на десетки и десетки книги – понякога графоман се става и с един-единствен безмъртен в безсмислието си труд – Тахов дава за пример Нягул Семков, Славейко Трепетликов и Дончо Майсторски. Той посочва, че “на другия полюс са “многотомниците” като  Михаил Гребенаров, Димитър Сливков, Стоян Ватралски, Любомир Бобевски, Ст. Ц. Даскалов. Тази категория творци вдъхновява Трендафил Акациев да напише “Монолог на книжния рафт”:

Узряват плодовете ти активно,

отделят се от теб вегетативно…

Дори и да опишеш космонавта,

мисли за мен,

за мен –

за рафта!”

Но спри сърце, твърде много емоции ме завладяват сред тези безсмъртни творби.  Оставям ви с увода на Тахов, а в следващите дни ще публикувам и откъси от главите за бележити драскачи като един Юлиян Вучков, да речем…

Capture

Увод

 

 

ГРАФОМАНЪТ

Самородният каприз на Вселената

 

Един призрак броди в българската литература – призракът на Нягул Семков. През 1885 г. той обнародва фундаменталното съчинение “Ничтожна фамилия и въздушна природа” и се обезсмърти като родоначалник на пустословното съчинителство.

Много хартия и много мастило бяха употребени, за да се докаже, че Семков не е подвластен на времето. Негови последователи станаха Михаил Гребенаров, Димитър Сливков, Иван Бунарджиев, Славейко Трепетликов, Дончо Майсторски. Семков е жив и днес в мозъчните продукти на Йоло Денев и Юлиан Вучков.

Нягул Семков обаче не тръгва от никъде. Неговата страст към безсмъртие е заложена дълбоко в гените на човечеството. Архитип на явлението графомания са отпечатъците от ръце в пещерата Шове, Южна Франция. Тези длани още не са хванали писалото, но свидетелстват за непреодолимия стремеж на човека да остави следа за бъдните поколения – знак, че е съществувал и не е бил кой да е.

Първите азбуки обръщат света с главата надолу. “Страшни времена настанаха, всеки пише, никой не чете!”, оплаква се любител на литературата от Шумер. И в древен Рим графоманията е истинска напаст. Вечният град е завладян от пустословци, които рецитирали своите творения на всеки ъгъл. “В котилото на порока” Ювенал се оплаква от прегракналия Кодър, който го тормозел с произведението си “Тезеида”.

Традиционно, свитъците били изписвани само от едната страна, но графоманите използвали и обратната. “Глупава доброта е да щадиш хартията, обречена и без това на загниване, когато на всяка стъпка срещаш толкова поети!”, възкликва Ювенал.

През Средновековието писачите са предимно анонимни, но не по-малко агресивни. Те изтривали от пергамента написаното преди тях, за да положат собствените си съчинения. Тези двоични текстове са наречените палимпсести. “Във Византия – обяснява проф. Куев – този процес взема твърде големи размери. Затова Трулският събор от 691 г. с правило 68 забранява изтриването на текст от Св. писание и от творенията на светите отци и на черковните учители.”

Ренесансът ражда първите школи на пустословието. В Макаронената поезия авторите смесват майчиния си език с чужди думи, насилвайки родната лексика към правилата на чуждата граматика. Пионер на тази форма е някой си Тифи Одаси, който стихоплетства в края на ХV в. Следващото столетие похватът е доразвит и популяризиран от италианският поет Теофило Фоленго (1491–1544). Той меша италиански с латински и нарича бъркотията “литературен еквивалент на макароните”.

Маринизмът пък обединява автори, които пишат бомбастична, помпозна и куха поезия. Школата носи името на неаполитанския поет Джамбатиста Марино (1569–1625). Неговата поема “Адоне” (1623) е изплетена от 45 000 стиха – исторически документ за брилянтна версификация и празнословие.

Най-впечатляваща е Спазматичната поетическа школа. Тя процъфтява в Англия през 50-те години на ХІХ век. Неин кръстник е белетристът Чарлз Кингзли (1819–1875). Ярък представител на спазматиците е Сидни Доубел (1824–1874), в чиято творба “Балдер” (1854) има такива стихове:

Ах! Ах! Ах!

Ах! Ах! Ах! Ах! Ах! Ах! Ах! Ах! Ах! Ах!

Мъгливият Албион дава на световната литература още двама изтъкнати графомани. Едуард Булър – Литън (1803–1873) е автор на най-баналната фраза в белетристиката. Неговият роман “Пол Клифърд” (1830) начева с “Беше тъмна и бурна нощ…”. Уилям Макгонагъл (1825–1902) пък е сочен за най-слабият поет на всички времена. Рециталите му били масово посещавани, за да го освиркват и замерят с яйца.

Русия е родното място на граф Дмитрий Хвостов (1757–1835). Той затъва финансово, защото първо печата съчиненията си, а след това ги изкупува. Хвостов сочи за приемник на творческото си дело Александър Сергеевич Пушкин.

clip_image002

И франкофоните имат своите знаменитости. Шарл Дюмулен (1500–1566) се представя в книгите си със следната визитка: “Аз, който на никого в нищо не отстъпвам и който от никого и от нищо не се уча”. Капел Анж (1537–1623) издава съчинение, в което внушава на читателите, че е ангел. Андре-Пиер Премонвал (1716 –1764) пуска том, на чиято титула е изографисана долина и планина. Пейзажът визуализира неговата фамилия – Pré-mont-val – Предпланинска долина. Отгоре грее слънце с надпис: “Освещавам и оплодявам!”

В немскоезичната литература любител на картинките е професор Ханс Зегер (1533–1609). През 1582 г. за някаква ловка версификация той получава императорски лавров венец. Зегер заръчва гравюра с лика на Исус Христос и собственото си изображение. На нея пита: “Господи Исусе, ти обичаш ли ме?” На което Христос отвръща: “О, да, Зегер, най-знаменитият измежду най-знаменитите учени, увенчан с лаври кайзерски поет, най-достойният от всички ректори на Витенбергския университет, аз те обичам!”

На езика на Гьоте пише и поетесата Фридерике Кемпнер (1828– 1904). Тя пуска осем издания на свой поетически сборник. За да избегнат подигравките, роднините си продават имотите, събират средства и изкупуват тиража.

Така е по света. А у нас?

 

В следващите дни ще ви запознаем с истински явления в нашенската графоманска традиция :)

2 comments

  1. Аз само ще възкликна: Ах, ах, ах… И ще добавя нищо човешко не ни е чуждо! Така че явно същото е и у нас!!!

Leave a Reply


three − = 1