Откъс от “Дребосъчето” на Алфонс Доде

May 15

Общо взето, нашето разорение имаше своите добри страни както за Жак, така и за мен.

Аз бях много щастлив. Никой не ми обръщаше внимание. Възползвах се от това, за да играя по цял ден с Руже из празните цехове, където стъпките ни отекваха като в църква, или в големите запустели дворове, обраснали вече с трева. Малкият Руже, синът на портиера Коломб, беше едро дванадесетгодишно момче, силно като бик, предано като куче, глупаво като гъска и забележително най-вече с рижата си коса, заради която му викаха Руже[1]. Трябва да ви кажа обаче, че за мен Руже не беше никакъв Руже. Той се превръщаше едно след друго ту в моя верен Петкан, ту в цяло племе диваци, ту в разбунтуван екипаж, ту… изобщо във всичко, което ни хрумнеше. По това време аз самият не се наричах Даниел Ейсет; аз бях оня невероятен човек, облечен в кожи, за чиито приключения бях научил от книжката – бях самият славен Крузо. Чудна мечта! След вечеря препрочитах моя „Робинзон“, заучавах го наизуст; през деня го играех, играех го настървено и всичко заобикалящо ме влизаше в играта. Фабриката преставаше да е фабрика – тя беше моят пустинен остров, о, наистина много пустинен! Коритата представляваха океанът. Градината – девствена гора. В клоните на яворите имаше много щурци, които участваха в представлението, без сами да го знаят.

Руже също не проумяваше каква важна роля изпълнява. Ако го бяха запитали кой е този Робинзон, той доста щеше да се затрудни с отговора; и все пак трябва да кажа, че се справяше убедително със задачата си и нямаше равен на себе си, когато трябваше да вика като диваците. Къде беше научил това? Нямам представа. Но винаги когато ревнеше диво с пълно гърло и развееше червената си грива, и най-храбрите потръпваха от страх. Дори на мен, Робинзон, понякога ми трепваше сърцето и бях принуден да му кажа тихо:

– Недей толкова силно, Руже, става ми страшно.

За нещастие Руже умееше да подражава добре не само дивите викове, той също умееше да повтаря още по-добре лошите думи на уличните деца и дори богохулстваше. Докато си играехме заедно, и аз не останах по-назад от него, и един ден, тъкмо всички бяхме на масата, без да се усетя, изтърсих една страхотна ругатня. Всеобщо вцепенение!

– Кой те научи на това? Откъде си чул такива думи?

Голямо събитие! Господин Ейсет начаса заговори за изправителен дом; големият ми брат абатът каза, че преди всичко трябва да ме изпратят на изповед, тъй като съм бил вече разумно момче. Заведоха ме на изповед. Това не беше шега работа! Трябваше да се ровя из всички кътчета на съвестта си, за да измъкна оттам старите грехове, скътвани цели седем години. Не спах две нощи; напълних цяла кошница с проклетите му грехове; най-отгоре наредих най-дребните – вятър работа, и другите се виждаха, и когато коленичих в малката дъбова изповедалня и трябваше да изсипя всичко това пред свещеника францисканец, просто щях да умра от страх и от срам…

Всичко беше свършено. Не исках да играя повече с Руже; сега вече знаех – нали свети Павел го е казал, а свещеникът францисканец ми го повтори, – че дяволът вечно броди около нас като лъв quoerens quem devoret[2]. O, това quoerens quem devoret направо ме шашардиса! Узнах също така какъв лицемер е Луцифер и как се преправя с разни лица, за да ни изкуши; и никой не би могъл да ме разубеди, че той не бе ми се явил под образа на Руже, за да ме научи да богохулствам. Затова първата ми грижа, като се върнах във фабриката, беше да предупредя Петкан, че отсега нататък трябва да си стои в къщи. Горкичкият Петкан! Тази заповед му нарани сърцето, но той се подчини, без да се оплаква. Понякога го виждах прав на вратата на портиерската будка до цеховете; стоеше там тъжно и щом забележеше, че го гледам, нещастникът, за да ме разчувства, надаваше най-страхотните си викове, развявайки пурпурната си грива, но колкото повече той ревеше, толкова повече се дърпах аз. Струваше ми се, че наистина започва да прилича на оня прословут лъв quoerens. Аз му виках:

– Махай се! Страшно ми е, като те гледам.

Няколко дни Руже упорито рева; после една сутрин баща му, ядосан от виковете му из къщата, го изпрати чирак – там да реве, ако му се реве – и оттогава вече не го видях.

Моят възторг към Робинзон нито за миг не охладня. Точно по това време на вуйчо Батист внезапно му омръзна неговият папагал и той ми го подари. Този папагал замести Петкан. Поставих го в хубав кафез в дъното на моето зимно убежище; сега се почувствах пò Робинзон Крузо откогато и да било; стоях по цял ден насаме с тази чудна птица и се мъчех да я науча да казва: „Робинзон, бедни мой Робинзон!“ И ако можете – разберете това, което ще ви кажа. Тоя папагал, който вуйчо Батист ми даде, за да се отърве от постоянното му бъбрене, се заинати и отказваше да говори, когато е с мен… Нито: „Бедни мой Робинзон“, нито нещо друго; никога не успях да му измъкна една дума дори! Въпреки това го обичах и много се грижех за него.


[1] Руже на френски означава Червенокоско. (Всички бележки под линия с  изключение на изрично отбелязаните са на преводача.)

 

[2] Търсейки кого да изяде (лат.).

Из “Дребосъчето“, Алфонс Доде

Leave a Reply


− one = 3