Из дневника на Илия Бешков

Mar 07

 

Юни 1950 г.

Жената люби мъжа, докато е убедена, че може и да го мами понякога. Доволна от успеха на своята измама, тя го дарява с ласките си, с тялото си, с „честта си“… с всичко свое, което „всичко“ за самата нея не представлява никаква ценност. Не е разумен онзи мъж, който не се оставя да бъде мамен – той загубва всичко и си спечелва отмъщението и омразата на жената, която продължава да му дарява „ласките“ си, „честта“ си, тялото си, но… напоени с отрова. Този мъж е неспасяем.

Жената наистина трябва да е убедена, че може и да мами мъжа – това я прави свободна, а не свободата, която мъжът ѝ дава – последната я обременява повече, а първата я прави годна дори да се чувства виновна пред него, а само това може да направи жената поносима.

Юни

l  Една част от хората войнствено искат мир, другата част срамежливо предлагат война. А всъщност това е човекът, който се е разделил на двете си половини. Аз не вярвам, че ще стане нещо страшно, именно войната, защото най-страшното е вече станало. Физическият атом е разложен едновременно с нравствения. Словото натровиха излишно – то няма вече какво да изразява. Също така и смъртта, ако дойде, няма да има какво да умъртвява. Може ли въобще да стане нещо, ако вече не е станало?

l  Преди всичко друго дойде старостта. Какво е тя е мъчно да се изрази. Непоносимо тъжна е. Все пак, както казва един приятел, тя е единственият начин да се живее по-дълго време. Не рисувам. Правя отчаяни усилия и не мога. Никой не вярва в това и оставят мъката и непоносимата скръб само върху мен. Колко би било добре да нарисувам една дреболия макар – дете, кученце, котенце, от което да бликне поне малко живот. А, струва ми се, че съм правил такива неща, че съм живял.

l  Бездарният преследва всеки дар, робът убива свободния. Отегчи се до смърт душата ми от хитреци, измамници и угодници. Дано имам сили да не ги намразя и мъдро сърце – да ги възлюбя.

l  Ограниченията, заплахите и преследванията ми донесоха и почит, и слава, а признанието, почитта и славата ме ограничиха и умъртвиха. И рано, и приживе.

Дано причината е моята старост и немощ, а не това, за което всички говореха.

l  Човек, когато е зает с работа и труд постоянно, няма време и възможност да бъде „съвестен“, нито морален, а най-малко духовен.

Естествено, едно трудово общество ще отрече духа, морала и съвестта като неща, които то не познава. На него ще му е нужно доста свободно време да се занимае с тях, а щом то се сдобие със свободно време – то вече не е трудово общество. Значи само свободното общество има свои, от него самото изработени закони (нравствени), а трудовото общество подлежи само на дресиране. Под свободно време разбирам онази пространствена възможност на духа и мисълта, която ни свързва с живота на всички човешки мисли – небето. Да имаш свободно време означава да нямаш нищо освен хляб, който не знаеш нито кога, нито как си го изял, ако въобще можеш да си го доставиш.

l  Все това чувство на неудовлетвореност и дори на едва сдържан гняв. Какво става със словото Божие в нашата църковна служба. Как може това съвършено абсолютно духовно слово да бъде съпроводено и изразено с толкова незряла и вулгарно душевна музика. Цялото музикално бездарие, неизменната руска безнравственост и неуравновесеност са се стоварили върху православието и са го покварили. Нито един чист звук, нито един сърдечен тон и нито капка чисто творческо вдъхновение. Цялата „музика“ е едно дръзко заплашване и вулгарно лъжепокаяние. Това е вик на една неспасяема душа, която реве от страх и заплашва другите. Цялата тази руска „православна“ музика без никаква промяна днес славослови Сталин. Слава Богу – вековната измама рухна.

l  Тези приятели не познават творческото слово, а ще учат и възпитават. На какво впрочем могат да ме научат? Какво друго би ги утешило и успокоило, освен моето незнание! Да можех да им помогна, като им угодя, не бих пожалил себе си, но повелите на духа Божий са над всички ни.

l  Дали нещастията и насилията върху нас не са именно поради онова, което сме пропуснали сами да извършим? Как иначе е възможно друг човек да ме накаже толкова дълбоко, ако в това наказание не участвам самият аз.

l  Явно аз съм под ударите на моята нечиста съвест. Но колко нечиста е тя – не зная. Не познавам съвестта на другите. Дали е наистина моя тази нечиста съвест и защо е толкова строга и безмилостна към мен? Откъде и по какви пътища нахлува в съзнанието ми и откъде взема тази изумителна сръчност да изплита обвинението срещу мен? Наказва ли ме тя или предпазва, като ме държи настрана и изолиран от живота – от този именно живот, в който е по-добре да имаш една дори нечиста съвест, отколкото никаква.

А може това да са само моята немощ и старост – може това да са само ленивите и повредени удари на сърцето ми. Ще разбера всичко, след като то спре. Как да се възвърна към живота (кой се е възвърнал?!). Увиснал съм на тънка паяжинена нишка, а светът се тресе от войни и революции.

 

Откъс от “Черната тетрадка” на Илия Бешков, съставители Александър Бешков и Савка Чолакова


 

 

Leave a Reply


× three = 15