Откъс от “Любов призори” на Елизабет Барийе

Feb 13

 

На 21 януари 1910 г. стрелките на уличните часовници в Париж спират на 23:55. Парижаните, излизащи от театрите, от баровете и от домовете, които не би трябвало да посещават, иронизират претенциите на модерния комфорт. Все още у тях има светлина. Те навличат фланелените гащи и заспиват, без да подозират за наводнението, което спира функционирането на фабриката за сгъстен въздух на кея Панхард-Левасьор. Можем да си представим изумлението им, когато се събуждат оградени от водите на Сена. Изведнъж Париж става като Венеция, няма гондоли, уви, а само лодки „Бертон“, пригодени за дванайсет човека. Колко са точно? Не достатъчно за всички, депутатите се качват на тях, за да отидат в Камарата, без да намокрят гамашите си, но не толкова богатите газят до кръста в тинестите потоци.

Покачването на водите расте с всеки изминат ден, евакуират болните от „Питие-Салпетриер“, затворниците от Консиержери[1], но не и обитателите на Ботаническата градина; жирафът не оцелява. Що се отнася до двуногите, има една-единствена жертва за трийсет дни пълноводие – млад капрал, пометен от вихъра, докато пренася телеграфист на раменете си.

Работите по разчистването на улиците и на мазетата ще продължат месеци.

На 2 май 1910 г., когато Анна Андреевна Гумильова (името ѝ по мъж от 25 април) се появява с високите си обувки под стъклената галерия на Източната гара, електричеството не е възстановено навсякъде.

Нещо е изчезнало с наводнението. Трудно е да се каже какво, – може би невинността, радостната вяра в прогреса. Парижаните гледат Сена потрепервайки, когато спират под облачното небе над мостовете, опустошенията, които може да предизвика преминаването на Халеевата комета, помрачават мислите им. Чакат я в средата на месеца. Който види Халей, вижда кръвта си, твърди една поговорка, тъй като низ от бедствия се приписва на кометата, включително падането на Йерусалим през 70 г.сл.Хр. Каква нова катастрофа може да се очаква от нея? Тези бури, които ни сполетяха от началото на март, дали не са нейни предвестници? „Пти Паризиен“ вдига тревога на страниците си: дали да очакваме ново наводнение?

Париж е по-мрачен от всякога. Водата разбужда каналите. Прекрасният месец май започва обезобразен.

Дали младата рускиня забелязва отривистите удари на дъжда върху стъклената галерия на Източната гара? Или е отдадена на щастието, на нетърпението си?

Аз съм в Париж!

Всичко около нея го потвърждава: полите, по-къси отколкото в Санкт Петербург, финесът на кожите, пристягащи глезените под цветните чорапи, дързостта на погледите, възбудени със спирала за мигли, ружът на бузите, високомерната големина на шапките. Нейната, избрана при най-добрата модистка на Киев, където майка ѝ живее след развода си, изглежда провинциална. Трябва да я разкара.

Вероятно това си мисли, докато Николай Степанович Гумильов – Коля, така го нарича – упражнява своя френски с един носач. Коля говори френски много добре, тъй като между 1906 и 1908 г. често е идвал в Париж. Той твърди, че е наясно с всичко за столицата, с всичко, което трябва да се знае, за да се движиш комфортно: работното време на музеите, хубавите кафенета в Латинския квартал, шмекериите на бакалите, тарифите на носачите, как да си връзва връзката. Анна го оставя да спазари пренасянето на куфарите до таксито.

Тя мисли за всичко, което я очаква.

Във влака младоженците са подготвили списък на нещата, които трябва да видят: двореца „Шайо“ на хълма Трокадеро, почти завършената базилика „Сакре Кьор“ на възвишението Монмартър, Айфеловата кула, разбира се, тъй като тя е построена в годината, когато Анна е родена, през 1889, големите булеварди около Операта „Пале Гарние“, Булонския лес, всичко, което е особено интересно според Коля. Младата жена желае да се озове на улица „Отфьой“ в квартала „Сен Жермен“. Та нали там се е появил на бял свят Бодлер? А гробът му, къде се намира? Да постави черна роза върху надгробната плоча, такова е нейното намерение.

Черна роза!

Коля иронизира.

Трябва да е роза, потопена в мастило, или пък роза, която ще отнесе там посред нощ.

* * *

„Цветя на злото“. Много по-късно Ахматова ще заяви, че е чела тома на френски, когато е била само на тринайсет години.

Дали голямата поетеса казва истината?

Да бъдеш прочута неминуемо означава да лъжеш –  от интерес или за улеснение.


[1] Известен парижки затвор.

 

 

Откъс от “Любов призори” (с подзаглавие “Анна Ахматова и Амедео Модиляни”), Елизабет Барийе

 

Leave a Reply


2 + two =